автор: JohnnyCash

(новела по скандинавската митология)

На сутринта той се събуди в студеното легно и въздъхна при мисълта, че се намира в колибата, а момичето с бялата риза никога не е било при него. С копнеж и надежда в сърцето Бьорн отново намери пътя реката и там зачака тя пак да се появи.
Часовете се точеха така бавно и едва към залез слънце с натежало сърце той се отказа и отиде да ловува. Задоволи се с един-единствен заек и побърза да се прибере в колибата. Всеки ден през следващата седмица той слизаше и чакаше на реката, но нямаше и следа от момичето. Въпреки това Бьорн живееше в надежда. На осмия ден след като я видя за първи път, младате жена се появи отново. Ловецът с възхита наблюдаваше как тя се съблече и се потопи в реката. Може и да не беше добра плувкиня като него, но танцът ѝ във водата (защото той можеше да опише движенията ѝ само като дивен танц на сирена) му се стори неземено красив. Бьорн сведе поглед към собственото си отражение и го обзе самосъжаление и тъга. Грамадното му тяло беше облечено в зле съшити кожи. Буйната му руса коса висеше в неравни, сплъстени кичури чак до гърдите му. Сините му очи гледаха от грубовато, широко лице, покрито с груба и неоформена брада. Изглеждаше като пълен дивак, а името му Бьорн, което щеше да рече мечка, го описваше твърде точно.
Когато девойката си тръгна, ловецът призна пред себе си, че със старият Бьорн бе свършено. Същата вечер вместо да отдели време за вечерята си, той напълни едно ведро с вода и внимателно се огледа в него. От баща си имаше чифт ръждясали ножици. С тях младият ловец подряза брадата, мустаците и косата си докато заприлича повече на човек, отколкото на диво животно. Водата от ведрото отиде за хладка баня и накрая Бьорн си легна доволен.
На следващия ден рано призори той отиде на реката и започна да бере цветя. Наоколо растяха безброй лютичета, камбанки и минзухари и той не се спря докато не събра толкова, колкото можеше да носи в прегръдката на двете си ръце. Сетне ги посипа по брега, където Фрейя се събличаше и къпеше. Фрейя, да, така я бе нарекъл в мислите си Бьорн, тъй като не знаеше името ѝ. Понякога се чудеше дали наистина не е самата богиня, защото той бе чувал, че някои от боговете кръстосват света като обикновени смъртни. Бьорн внимателно подреди всички цветя в кръг, голям колкото в него да легле девойка. Той се отдалечи и се скри зад дърветата, но тя не дойде. Ловецът, обаче, не се отказаше. Всеки ден той неуморно хвърляше старите цветя в реката и носеше свежи. С всяка изминала сутрин растеше копнежът му да я зърне отново, а с него и килимът от цветя.
На шестия ден Фрейя дойде отново. Притаен зад дърветата, Бьорн я наблюдаваше с трепетно вълнение. Младата жена веднага забеляза цветята и се наведе да ги огледа. Изненадата ѝ си личеше дори от разстоянието, на което беше ловецът. Тя взе едно жълто цветче и го поднесе до ноздрите си; усмивка заигра на устните ѝ. Бьорн си помисли, че вече е готов да умре щастлив.
Тогава, изглежда, ѝ хрума, че цветята не са се появили там сами и предпазливо се огледа около себе си. Бьорн застина. Той не искаше тя да го види; искаше само да се наслади на гледката от плуването ѝ още само веднъж. Фрейя дълго време оглеждаше околността, но така и не го видя. Накрая тя сви рамене, съблече се и се изкъпа. Когато излезе и заплете плитката си, девойката взе от цветчетата в краката си и ги закичи в косите си. Бьорн не можеше да спре да се усмихва.
Той не вярваше тя да дойде толкова скоро, но на другата сутрин подготви ритуала си както обикновено и се скри. Той, обаче, едва се беше прикрил в храстите когато Фрейя дойде при реката, а първото, което стори тя, бе се порадва на килима от цветя. Девойката заравяше пръсти в цветчетата, миришеше ги, галеше ги, посипваше се с тях. Бьорн само си мислеше колко му се иска да е минзухар или жълтиче много в този миг. След като отново изучи брега и не видя нищо, момичето се усмихна широко и влезе да се къпе, а щом си тръгна, отнесе със себе си букетче от цветята.
Когато на следващия ден призори тя отново се върна, ловецът вече бе избрал друга, по-близка позиция, за да я наблюдава. Сега ежедневието му се неизменно протичаше по един и същи начин: разходка до реката още преди изгрев слънце, където береше цветя и ги подреждаше по брега, следобеден лов и вечер изпълнена с мечти и терзания. Ами ако тя научеше кой е той? Или ако спреше да идва? Или ако станеше нещо лошо с нея? Тези мисли го изпълваха със страх.
Предната нощ след упорита борба, Бьорн, дивият ловец от гората както го наричаха селяните, бе признал пред себе си, че е влюбен до уши в момичето от реката, чувство, за което преди бе чувал само в песните. Никога не бе имал близък човек освен баща си, нито му липсваше човешка компания, но едва когато бе открил дивното същество, така красиво и различно от него, той се бе почувствал истински самотен.
Този път Фрея се отдалечи в противоположната посока и Бьорн трябваше добре да се протегне, за да я гледа. Бе застанал на брега на реката скрит в един храсталак, а тя се отдалечаваше още и още. Какво да стори? Бьорн пристъпи по-близо и източи врат. Да, така виждаше по-добре. Колко хубаво…
Преди да се усети, почвата под него поднесе и Бьорн полетя към водата.
Младият ловец се бе изправял лице в лице с мечка и глигани преди, но никога не бе изпитвал такъв ужас, както в момента, когато прикритието му бе нарушено и той цопна в реката безпомощен. Плитко беше; удари се в дъното и го заболя. Объркан и смутен, той опита да се изправи, но се подхлъзна и падна отново. Девойката го изпревари. По-бързо, отколкото той бе очаквал от нея, тя заплува към него и го достигна преди да се е окопитил.
Младата жена, все още гола и мокра, се надвеси над него и го зяпна. Бьорн забеляза с възхищение колко прекрасни са малките ѝ гърдички и колко нежна и бяла изглежда шията ѝ. Само поглед бе нужен на девойката да осъзнае, че на ловеца му няма нищо. Тогава загриженото ѝ изражение мигом се смени с гримаса. Въпреки нея, девойката се стори невероятно красива на Бьорн.
- Ти Фрейя ли си, богиньо? - попита той глуповато.
Очите на момичето се разшириха леко.
- Аз? Богиня не съм! -засмя се тя. Имаше чудесен мелодичен глас. Очите ѝ се присвиха и тя го изгледа изпитателно. - Ти ли береше цветята?
Ловецът от гората потрепна от смущение. Той сведе поглед надолу; не смееше да я погледне. Все така му се искаше да я докосне, ала не можеше и да си помисли да го стори. Накрая кимна, че е бил той.
- Защо? - настоя тя.
- Защото си много красива. - Бьорн никога не бе бил по-искрен в живота си.
Неочаквана усмивка изгря на лицето ѝ, а руменина покри бузите ѝ. Сякаш ясно слънце изгря в мрачния свят на Бьорн. Тя беше заслепителна.
- Не ти се сърдя - каза тя. - Ще плувам до брега. Ти стигни както можеш.
Девойката му обърна гръб и се отдалечи.
Бьорн сто пъти прокле на ум своята глупост и недодяланост си и бавно се измъкна от водата. Беше мокър от глава до пети, а дрехите страшно тежаха. Мислеше си само колко жалък и грозен изглежда с мечешката си външност и съсипаните кожи. Идеше му да умре.
Ала все пак той заобиколи по брега и стигна до девойката. Тя вече беше облечена в ризата си и кротко седеше на килима от цветя. Няколко жълтичета лежаха в скута ѝ. Когато го чу да се приближава, девойката вдигна поглед към него и зелените ѝ очи се приковаха в него.
- Какво правиш в гората толкова рано? - попита го тя.
- Аз живея тук.
- В гората? – удиви се момичето. - Имаш ли си име?
- Бьорн – каза ѝ той смутено. Беше негов ред да се изчерви.
- Е, Бьорн, мен ще ме чакат у дома. Трябва да си вървя. Благодаря ти за цветята. Много са хубави.
Той се усмихна широко. Тя му отвърна със същото.
- Аз съм Ингрид - представи се момичето. Само му така му стори на Бьорн или лицето ѝ наистина някак сияеше? Сърцето му туптеше така силно, че той се страхуваше, че тя ще го чуе.
- Ингрид - повтори той бавно. - Ингрид.
Тя се надигна. Бьорн забеляза как гърдите ѝ се вдигат и отпускат с дишането ѝ под тънката риза.
- Довиждане, Бьорн.
Сега бе моментът да направи нещо. Младият мъж докосна ръката ѝ съвсем леко с върха на пръстите си.
- Ще се върнеш ли утре? - попита я той с надежда.
- Ще се върна - обеща тя и си тръгна.



(Край на първа част, следва втора)