автор: chocolate

С леко изнервени жестове
поправям грима си в огледалото на сенника.
- А сега?.. Как в очите ще я погледна?..
Пред друг Бог и в друга църква се венчахме с теб -
Луната ни беше единствен свидетел;
онзи вятър, разпилял дрехите ни, избяга -
не можахме да го спрем...
А Времето – изчезна, проклетото -
не пожела да те остави с мен да остарееш...
Но красиво бе...
Отсега – в грях ще живеем. В различни светове.
Твоят – ведър и светъл; моят – обречен.
Разстояния и влакове ще ни разделят
и толкова пропуснати моменти и морета...
И когато часовникът ми спре – все за теб ще се сещам -
как тази вечер свлякохме всичко от себе си
и потърсихме в мрака крехката топлина на ръцете.
Как телата ни се сплетоха и сърцето ми докосна сърцето ти.
Усетих всичко в теб... И самотата ти. И бесовете.
Разумът отказа да приеме поражението си
и престана да е с мен -
(на разсъмване щяхме да се разберем
и един друг да се приемем и понесем...)
С теб – дори не сметнахме за уместно в нещо свято да се закълнем,
не остана и време -
а и всичко свято беше в нас стаено.
Бих си пожелала да умра в този момент,
но нас – с теб – не Смъртта – Животът ни разделя.
Ще сме заедно в друга вселена, в друго време.
Днес обаче, жена ти... – как в очите ще я погледна...