автор: rajsun

Днес времето течеше настрана.
Като една дъждовна мръсна вада.
Като една забързана жена,
пресичаща през локвите площада.

Днес времето ме викаше: ела!
А аз го гледах чужд и непотребен.
Тъй както подир тръгващия влак
излъганите посрещачи гледат.

Днес времето бе станало момент.
Аз го усещах: бе студено, мокро.
То беше се престорило на мен
и аз го виждах, отразено в локва.

И време и пространство вече бях.
Човек - в последната си обиколка.
Прашинка от космическия прах,
под друга форма - да усеща болка.

Светът какво е? Думи и числа.
И ти си сладка думичка - това си.
А аз какво съм? Аз съм само глас,
който се мъчи да те произнася.

В мене са - и свят, и пустота.
Днес аз съм свързващата ги черта.

И всичко е до болка ясно, зримо.

По детски се изплезих на смъртта,
радвайки се тайно, че ме има.