автор: sradev

Имаше един филм на голям Режисьор, "Наемател" мисля че се казваше. Ако два дни след гледането на филма не търсехме гарсониера под наем, щях и до сега да го считам за Голям режисьор.

Тръгнахме да търсим по обяви някаква дупка в рамките на нашия джоб. Търсенето се състои предимно в обикаляне на града с карта и звънене по разни врати, които не се отварят. В една сграда малко под и встрани от жп линията, която посрещаше всички влакове от и за Изток, късмета ни се ухили. Сградата построена като гранична кула: с буклуджийски двор в средата, един вход и за двора и за цялата сграда и един в друг надничащи зацапани прозорци. Потънахме в лабиринта от стълбища, полуетажи, коридорчета, но понеже сме тренирали търсене на аудитории по разни университети в древни времена строени, то относително бързо намерихме въпросната врата. Коридорите навяваха дивна смесица от фобии - високи къде 4 метра, но тясни като за диетици. Нямаше никой, за да можем експериментално да проверим дали две булимички могат да се разминат.

Събрали смелост и решителност натискаме звънеца.
И мигновено се отваря вратата зад гърба ни и от там се появява едно бабе, което по всичко личи току-що беше слезнало от метлата. Леко небръснато, завъртяно на кравай и в неопределен цвят на мрачните коридори облекло. С писклив глас се обажда: "Там никой не живее!" И на нас така ни изглеждаше, защото нещо като светлина се процеждаше от вратата и това беше общо взето първият лъч някаква светлина по тези коридори. Чуваше се и шум зад вратата, която може би беше вход за нашето гнезденце, следователно, в смисъла на сградата там наистина никой не живееше. От вратата на бабичката не се процеждаше никаква светлина, по пътя си не срещнахме жива душа, никакви звуци...

Нейсе отвори се желаната врата и там се показа едно същество от дивна раса и култура: дребно, слабичко, полупрозрачно и в нещо като бледа риза взета на заем от едър художник. Покани ни, влезнахме и от дума на дума се разбра, че е от женски пол и неопределена възраст. "Да, да аз ще си платя наема" започна съществото и като да подчертае тези си думи започна да ни въвежда в обстановката: ето стола, внимавайте, че е изтърбушен, легло няма, печката малко дими, но като се внимава може човек да се стопли, водата от крана не тече, но ей-там - вижда се през прозореца е тоалетната на долният полуетаж, има там кран, прозореца е счупен, но крана не замръзва, от там си наливаме вода. Да, да аз съм малко позакъсала, но ще си платя наема за миналата година, не е лошо това място, в същност нищо повече тук няма.

От чисто любопитство отидохме (толкоз път сме били, поне да видиме) до тоалетната. След дълго лутане по лабиринтите на сградата достигнахме и до въпросната тоалетна. Както от вратата се видя, тоалетната помнеше добре династията на Романовите, но казанчето се оказа борбено. Явно е учавствувало активно в световните войни и всички въстания в околността, но специално от Варшавското, когато за последен път е видяло вода, имаше следи, позволяващи да го зачислят на пенсия за ветеран (изглежда тогава се е пенсионирало, защото не е споменавано в епоса на Солидарност). То ни убеди в смисъла на счупеният прозорец, убеди ни че не си заслужава да се опитваме да променяме идилията на тази сграда, и тръгнахме да си излизаме.

Отново по коридорите тесни и високи, завиващи на всеки десетина метра... и неочаквано, безшумно, в полумрака, пред нас възникна едно куче, с което родът на Баскервилите би могъл да се гордее. Зад кучето се появи неговият стопанин - висок и слаб: толкова висок, че изглежда коридорите бяха строени за него, толкова слаб, че би могъл да танцува по коридора валс и така тихо ходеха, че само полъха на движенията им се чувстваше. Със затаен дъх и прибрани стомаси се долепихме до стените, кучето и стопанина му преминаха наполовина край, наполовина през нас и се стопиха в следващия завой. Като на сън излезнахме от сградата. Oказа се, че Варшавският седмичен есенен дъжд привечер е един стар слънчев приятел... и повече не сме и надничали към този квартал.

Но после си казахме, че Полански е забравил родната действителност и в същност си е останал слаб фантазьор. И повече на негов филм не съм стъпвал.


200980
Ниво -1
Сладар