автор: _katerina_

Симеон крачеше нервно напред-назад и чакаше Емилия да му се обади. Предния ден се държа много грубо към нея пред приятелите им и тя му каза, че се разделят. Младежът имаше буен характер, мислеше, че може да говори каквото си иска на всеки, без значение дали ще го обиди. Дори на майка си многократно казваше преувеличени и изопачени неща, само за да я нарани. Сам знаеше, че не са верни и много ще я наскърби.
Но беше убеден, че родителите трябва да осигуряват всичко на децата си и да задоволяват всякакви прищевки.
Веднъж водиха с майка си разговор за стремежите на всеки в живота.
- Ти се задоволяваш с много малко, там ти е грешката – каза й той . – Аз винаги ще искам още.
Майка му беше учителка, скромна и много трудолюбива жена. Уроци преподаваше у дома, по европейски проекти работеше, все гледаше да изкара парички за семейството. Винаги, когато синът й пожелаеше нещо, веднага го получаваше. Искаше голямо колело- получи го. Поиска компютър – купи му. Компютърът изгоря- веднага му купи нов. Само да е щастливо детето и то да е като другите деца- да си има всичко. Завърши гимназия и каза –
- Ако ми купиш кола ще вляза в Университета.
Само да учи купиха му кола. Весел, безгрижен животът си течеше неусетно- срещи с гаджето, купони с приятели, мама и тати се грижат за всичко.
Майка му преглъщаше грубия тон и му даваше цялата си любов, на която беше способна.
Телефонът най-после звънна-
- Еми, прости ми! Нали знаеш колко много те обичам. Не мога да живея без теб! Сгреших знам, държах се гадно. Добре де, не биваше пред всички така да ти викам и да те обиждам. Познаваш ме- викам, викам, после ми минава.
Еми затвори телефона. Симеон замахна ядосано с ръка и тръгна към дома си.
- Майко, дай ми някое старо одеало. Къде са онези свещи?
Майка му извади от гардероба шарено родопско одеало. Взе от шкафчето в кухнята торбичка с двайсет- трийсет малки свещички и му ги подаде.
- От кога стана такъв романтик?! Радвам се! – прегърна го тя и го погали по главата. Нищо, че е две глави над нея висок, за нея си остава онова малко момче, подстригано като моливче.
На следващия ден Симеон взе Емилия след училище с колата и я заведе на пикник извън града. Имаше едно хълмисто място край морето с прекрасен изглед. Постели одеалото, нареди свещичките, запали ги и пълзейки на колене й подари красива сребърна гривна.
- Хайде прости ми вече! Извинявай! Ще се опитам да се поправя. Имам да ти казвам нещо много важно. Решили сме с Иван да отидем за няколко месеца в Швеция да работим. Искам да събера някакви пари да започна собствен бизнес. Фирма може да направим с Иван. Ще видим, още го мислим.
- Нали знаеш, говорили сме, аз такава връзка от разстояние не искам.
- Но Еми, имаме скайп, ще си взема лаптоп, всеки ден ще говорим. Всеки ден ще бъдем заедно.
- Не знам. Ще си помисля. А института?
- Ще си уредя документите, ще прекъсна за една година пък после ще видим.
- Майка ти какво каза?
- Тя още не знае, баща ми също.
- А с какви пари ще отидеш?
- Ще продам колата.
Двамата влюбени подобриха отношенията си, почти всеки ден излизаха заедно - на заведение, на кино, на кафе с приятели.
Иван купи билети за самолета и уреди квартира при познати в Стокхолм.
Майката на Симеон прие новината почти нормално - млади хора са, искат да пътуват, да опитат нови неща, нека си опитат късмета.
- Добре деца, аз съм с вас - дерзайте смело!
Но баща му реагира много тежко –
- Как, моят син ще ходи по чужбина на гурбет?! Толкова ли съм неспособен да помогна на детето си?! И колата си продал без да ми кажеш, без да се посъветваш с мен. Решението е твое! – много тъга имаше изписана на лицето му.
- Баща ми, не го вземай толкова навътре. Като изкарам малко пари ще си купя нова кола, ще купя и на вас. Тоя скапан Форд от Втората световна на Автоморга да го закараш.
Много бързо дойде деня на отпътуването. Иван и Симеон взеха по един сак багаж, качиха се в раздрънкания Форд и потеглиха към автогарата.
Майката и бащата на Симеон ги изпратиха, както и групата най-верни приятели.
В почти последната минута Симеон прегърна баща си, прегърна майка си и се качи в автобуса.
- Смело напред момчета! Всичко ще се уреди по най-добрия начин! – каза майка му и се опита да спре напиращите сълзи в очите й.
Пътуването мина спокойно и приятно. Настаниха се в малка квартира. В една стая бяха четири момчета. Навън зимата вилнееше. Тепературата падаше под минус двадесет градуса. Първите дни опознаваха обстановката, града. Започнаха работа към една почистваща фирма. Всеки ден чистеха улиците от сняг с едни големи лопати, тонове снежна маса минаваше през ръцете им. Въпреки натоварването премръзваха, температурите се движеха около минус двадесет, минус двадесет и пет. Почти всяка вечер Симеон говореше с майка си и с Еми по скайпа. Градът беше огромен, харесваше му, имаше много чужденци на работа. Първият месец мина неусетно.
Емилия започна рядко да отговаря на обажданията му, докато един ден му прати съобщение -
- „ Знаеш, че не мога да поддържам такава връзка от разстояние. Аз вече излизам с друг. “
Младежът беше съкрушен, въпреки грубия си характер много обичаше това момиче. Много се постара да я задържи, дори се опита малко да се промени заради нея. Но явно нещо не се беше справил.
Времето започна да минава бавно и мъчително. Вечер след работа всяко от момчетата в стаята сядаше на лаптопа да говори с близките си. Не излизаха вече по разходки, бяха твърде изморени и премръзнали. Монотонността започна да задушава Симеон. Взеха добра заплата и решиха да си подарят малка тридневна екскурзия с кораб. Искаха малко да се разтоварят, да разнообразят живота си. Круизът беше много приятен, запознаха се с нови хора. Танцуваха и се забавляваха по цяла нощ, но нещо в душата на момчето беше празно.
Измина и втория месец в „ еднорелсов път „ . Този начин на живот не допадаше на Симеон. Вече беше изгубил гаджето, нямаше ги веселите купони с приятелите. У дома майка му и баща му винаги бяха насреща, ако има проблем, винаги са били подкрепа и опора. А в тази чужда страна всеки се беше затворил в своята черупка и само изкарването на пари ги вълнуваше.
Ежедневието си течеше като река - работа, лаптоп, самота.
Една вечер Симеон се обади на майка си -
- Мамо, искам да се прибера у дома.
- Какво се е случило? Добре ли си? Всичко наред ли е? Нали искаше поне шест месеца да стоиш там?
- Мисля, че изпадам в депресия. Еми скъса с мен, вече си има ново гадже. Тук съм сам с един лаптоп. Няма любов, няма приятели, няма майка и татко. Мамо, аз разбрах, че парите не са всичко. Има много по-важни неща на този свят. Искам да се прибера у дома мамо!
- Разбира се момчето ми! Прибирай се! Никой не те е пратил на заточение в Сибир. Ще си продължиш образованието, ще си намериш работа. Всичко ще бъде наред.
След един час телефонът отново звънна -
- Майко, купих си билет за самолета. Утре ме чакай към полунощ на автогарата.
- Добре мамо. Там съм.
Родителите на Симеон бяха безкрайно радостни, че синът им се прибира. Каквото и да реши за своето бъдеще все ще го подкрепят, само да е жив и здрав.
На следващия ден самолетът имаше закъснение. Симеон взе по-късен автобус към родния град. Майка му вече го чакаше с нетърпение. Точно когато пристигаше автобусът дойдоха и неговите приятели да го посрещнат, без значение че минаваше два часа през нощта.
Младежът слезе от автобуса и се запрегръщаха с момчетата по братски. После отиде при майка си. Прегърна я толкова силно, като че ли не искаше повече да я пуска.
- Благодаря ти мамо! – каза той и в очите на двамата бликнаха сълзи.