автор: traveling_musician

Да съм влюбен във нея е страшно.
Всяка сутрин я срещам на спирката.
Уж случайно, в реда на опашката,
съм зад нейната дъхава плитка.

В автобуса отново сме близо.
Гледам как си рови из сака,
как си дупчи билетче, как слиза
с най-милата бримка в чорапа.

Знам, че пише. Имам ѝ стиховете
от неделния вестник с притурките.
С всеки брой затуптява неистово
барабан във гърдите ми - буря!...

Знам, че броди по тайни пътечки,
с вежди вдига и спуска завеси,
и с ръце порцеланово-крехки
тя отмества скали - поетеса е.

Знам, че вечер отново се ражда
и последна умира с надеждата,
а щом свърши мастилото в залеза,
тя потапя перото в сърцето си.

Знам, че тя е жива вода,
и за жадните смъртни е празник.
Дори подлеците до крак да са в ада,
подлостта пак я мъчи и дразни.

Знам, че тя е вулкан от фантазии,
пред които съм дим от безумие.
Знам, но нямам с какво да го кажа -
просто в нея са всичките думи...

Само не знам как се води двубой
безсловесен, прикрит, незаконен...
И такава непревземаема Троя -
как се лъже - с цветец или с кон?