Писмо ли? Тук вест не пристига,
заглъхна отдавна звукът
на мило шушукащи пликове
и свежо размит аромат.
За мен ли е? Името друго.
Ех, жалко! Коя ли е тя?
Зад буквите - малки стафидки -
потрепва щастлива ръка.
Къде да открия чертите й,
очите й, после смеха?
По-хубава ли е, по-истинска?
В тафта или бял муселин?
И тръгвам с нажалени пръсти,
потропвам на много врати,
повтарям, а сякаш преглъщам,
две думи - две топли сълзи.
Намирам я. Тя е красива.
Мимоза в блестящ целофан.
Но плика, ах плика не иска тя,
досадна е тази любов.
Прекършено стене писмото,
в дланта ми - подгизнал клепач.
Мастилено плисват се нотите
от вчерашен сърмен романс.
А исках, как исках да чуя
вълните на лекия бриз
от дълго очаквано случване
разляло по устните мед!
И с моето нЕважно име,
решавам да върна смеха
там някъде в нечия утрин,
когато похлопам в писмо.