автор: Lisica

Какво остана неотмито
от хладния език на времето?
Мъже, раздели, рани скрити?
Пресявам прагматично семето.
Какво ти нося неоткраднато?
Какво ще ми дадеш на заем?
Онази обич, безпощадната,
не може ли поне да я играем?
Остана ли ти нещо девствено,
което да изплачеш само,
макар и не съвсем мъжествено,
от болка свит, на моето рамо?
Запази ли ми малко огън,
спасен от устните на другите?
За него коленича, Бога ми,
и него искам, сигурно съм луда!
А аз ти нося нецелувани
сълза и стон на зазоряване...
Не ме граби, жали ме, чуваш ли?
Ела пречистен и добре забравил.