автор: venipec

В този слънчев пролетен ден никой не подозираше, че една млада жена бе решила да стигне до края. Но не за да започне на чисто и не за да положи поредното "ново" начало. Решила бе да стигне до онзи край, към който всички ние сме се устремили от мига на своето раждане. Като малки прашинки, разпръснати след горещия вятър...
Не го знаеше малкото момиченце, тръгнало да купи плодове от близкия пазар. Не го знаеше продавачът на череши, разтворил с мързелива наслада съботния вестник на коленете си. Не го знаеха и възрастните жени, седнали на пейката пред високия жилищен блок.

А денят така измамно обещаваше да прелестен... Утрото се бе разляло по хоризонта в преливащи багри. Облаците - бели и пухкави, приличаха на захарен памук. А слънцето животворно галеше земята с топлите си лъчи. Разсънените пролетни цветя нежно разтваряха листенцата си, тънички като крилца на пеперуда. Пъстроцветни лалета, грейнали като пламъчета минзухари и яркожълти нарциси. Просто пролет...



В този ден Тя стана рано. Бебето още спеше в мъничкото си кошче. Промъкна се тихо на пръсти, за да не го събуди. Не пожела дори да го погледне за последен път. Нито една сълза не се търкулна от очите ù, когато решена да осъществи безумната си идея, излезе на терасата. Не искаше да се бави, за да не се разколебае. Прекрачи парапета и полетя. Опита се да разтвори ръцете си - като ангел... Всичко приключи светкавично бързо. Не успя дори да изкрещи. В следващия миг настъпи мозъчната смърт, сърцето ù спря да бие и от устните ù се отрони само една последна въздишка. Отиде си тихо и безмълвно, така както бе живяла.

Бе живяла толкова незабележимо и невзрачно, че понякога започваше да се съмнява, че е невидима. И ето че сега, в мига на смъртта ù, най-сетне околните я забелязаха. Възрастните жени, неподозирано пъргаво за годините си, се приближиха до тялото. Засуетиха се, проверявайки за признаци на живот. Продавачът на череши учудено вдигна поглед от вестника си и също бързо се приближи. Момиченцето, тръгнало към близкия пазар, изглеждаше уплашено и смутено. То седеше като вкаменено и не смееше да помръдне от мястото си. Тялото се бе строполило само на крачка пред краката му. Една нищожна секунда го бе разделила от фаталния сблъсък. Шоколадовите му очи, застинали в ужас, наблюдаваха кръвта, стичаща се от ъгълчето на устните на жената на тротоара. Нямаше да забрави видяното до края на живота си. А Тя всъщност никак не искаше да го уплаши...

В малката гарсониера на последния етаж на блока бебето все още спеше. Беззащитно и невинно. Неподозиращо, че майка му никога повече няма да го сложи на гърдите си, за да го накърми и целуне.

....

Уличница. Мислеха си за нея мъжете от квартала, когато бременността започна да ù личи. Кой знае с кого се е натискала. Пада ù се. Сама си го е заслужила. Без капчица жал хората я осъждаха и сърцата им не трепваха при мисълта, че е едва на осемнадесет години, без баща, с майка болна на легло и без работа, с която да се издържа.

Никой не подозираше, че преди четири месеца момичето беше жестоко изнасилено от група пияни младежи, решили просто, че имат правото да ù посегнат. А все още не беше допускала момче толкова близо до себе си. Бе чакала с трепет мига, в който ще се случи. Нощи наред бе оставала без сън, за да мечтае за първата си любов.

Пътят ù обаче бе пресечен не от принц, а от трима непознати. Една топла августовска вечер. Тъкмо се бе разделила с най-добрата си приятелка. Улисани в приказки, момичетата не бяха забелязали кога се е стъмнило. Вървеше по улицата с леки стъпки, тъй като току-що беше научила, че момчето, в което е влюбена, също я харесва. Един автомобил спря край нея. Няколко ръце се протегнаха и я издърпаха вътре. След това се случи каквото се случи.

В мига, в който отвори очите си, видя, че се намира в самия край на града. Сред нивите с узряла пшеница. Дрехите ù висяха като разпокъсани дрипи. Болеше я цялото тяло. Гърлото ù бе пресипнало от викане. Надигна се и бавно тръгна към къщи. Успя да се прибере преди разсъмване и никой от съседите не я видя. Майка ù я посрещна разтревожена, не бе мигнала цяла нощ.

- Не трябва да казваш на никого! - посъветва я тя. - Знаеш ли какво ще си помислят хората?

- Но това е престъпление! Тези момчета трябва да си понесат наказанието. - негодуваше момичето.

В следващия момент обаче се опомни и притихна. Цял живот бе носила товара да бъде дете на самотна майка. Цял живот търпеше преднамереното отношение на хората, все едно е с нещо по-долна от самите тях. Само защото си нямаше баща. Бе чувала по свой адрес всичко, а още повече бе чувала по адрес на собствената си майка. Хората не бяха равни по рождение. Това бе някаква абсолютна измислица, съчинена от скучаещ идеалист. Напротив. Раждаха се с етикети - "бедни", "богати", "умни", "глупави", "пропаднали", "деца на самотни майки"... Бе способна да си представи почти реалистично сцената на признанието ù пред подсмихващите се полицаи. Можеше да прочете мислите им, че "сама си го е търсила". Би умряла от срам, ако се наложеше да разкаже преживяното пред когото и да било. Не, не би могла. Затова реши да си мълчи.

На приятелката си каза чак, когато разбра, че е бременна.

- Ще задържа детето! - заяви пред майка си.

- Но как ще го гледаме? Едно дете струва много. Нямаме никакви доходи освен пенсията ми за инвалидност, а тя е нищожна.

- Ще си намеря някаква работа - настояваше момичето. - Поне няколко месеца ще поработя. Господ все ще ми помогне.

Но времето минаваше, а вратите навсякъде се оказваха затворени. Никой не искаше да вземе на работа бременна жена. Бе молила, бе плакала, бе проклинала... Но действителността продължаваше да съществува все така досадно неизменна - сама, бременна и без работа. Единственото нещо, което се променяше, бе бебето в корема ù - то растеше и неизбежно наближаваше денят, в който щеше да се роди.

Приятелката ù съвсем скоро престана да ù се обажда. Винаги си намираше някакво извинение, за да не се видят и така постепенно приятелството им замря. А бяха заедно, откакто се помнят. На дланта ù още личеше порязването от стъкло и все още помнеше как преди много години смесиха кръвта си и си обещаха да са заедно завинаги. Но ето че сега приятелката ù се срамуваше от нея. Бе прекалено добра, за да очаква, че някой с нещо ù е длъжен. Затова го прие, преглътна го и престана да я търси.

Отдавна ù бяха отболели и любопитните погледи на съседите. Не изпитваше вече нито болка, нито тъга, нито негодувание, че хората злословят. Така е било винаги и така ще бъде. Откакто свят светува... Всеки знае себе си най-добре. Само дето в очите на хората нещата често изглеждат по начин, който е на светлинни години от действителността.

Заболя я единствено от погледа на момчето, в което бе влюбена. Не го бе срещала от месеци, тъй като повечето време прекарваше затворена между четирите стени на едностайното им жилище. По неведомо стечение на обстоятелствата или поради лоша шега на съдбата, една сутрин почти се сблъска с него на входа на магазина за хранителни стоки. Никога нямаше да забрави очите му, които се спряха върху наедрелия ù корем, а после се извърнаха на другата страна, за да я размине като напълно непозната. За стотни от секундата през мисълта ù премина едно "ех, ако...", но в следващия момент бебето се размърда и сложи край на всякакви носталгични настроения. Момичето погали с длан корема си и си каза, че нищо друго няма значение освен мъничкото същество вътре в нея, което бе част от самата нея и на което Тя щеше да дари цялата си любов.

...

Лятото се изниза. Есента разплиска дъжд и хлад. Дните се скъсиха, а нощите станаха по-дълги и по-студени. Пъстроцветни есенни листа застлаха земята като скъп килим.

С началото на зимата в жилището на бедното семейство се настаниха глад, мизерия и лишения. Като неканени гости се разположиха и пожелаха да останат. Парите не достигаха. Цената на живота непрекъснато се вдигаше, но заплатите и пенсиите не помръдваха. Бяха започнали да заделят по няколко лева от оскъдните си финанси, за да купят необходимите за бебето неща. Налагаше се да седят на студено, без никакво отопление заради скъпия ток. Вечер преди лягане момичето изпиваше чаша чай, завиваше се с няколко одеяла и се приспиваше с мисълта, че поне на бебето му е топло.

Декември дойде с първия сняг и с тежка пневмония. Майка ù кашляше повече от седмица, все по-мъчително и все по-тежко. Нямаше пари, за да отиде на доктор, а за лекарства още по-малко. Понякога с гняв разказваше за едно време, когато здравеопазването било безплатно и всеки можел да си позволи да се лекува.

- Ще се оправиш! - шепнеше момичето и приготвяше отвара от билки. После нежно масажираше схванатите ù рамене.

Ръцете на болната жена бяха толкова изнемощели. Кожата бе изтъняла и отдолу прозираше сложната плетеница на кръвоносните съдове. Нямаше сили дори да говори. Само слагаше длан на корема на дъщеря си и мълчеше. Дълго седеше така, сякаш извършваше странен магически ритуал. А просто искаше да предаде на бебето частица от своята обич, защото чувстваше, че няма да доживее до раждането му. Понякога се го представяше - малко и розови, с пухкави бузки и дебели крачета. Под клепачите си го виждаше да се усмихва, да тича из единствената стая на малкия им апартамент, да протяга ръчички, за да го вземат... И нищо друго не бе нужно, за да почувства пълното щастие. Не искаше нищо друго от живота. Само усмивката в очите на това все още неродено дете.

Но животът не винаги се случва според човешките желания и планове... Напусна я с едно последно дихание, изплъзнало се от пресъхналите устни в ранните сутрешни часове на студения декемврийски ден. Момичето я намери усмихната, застинала в онази неизбежна вечност, която неминуемо ще приюти всички ни. Оплака я и след това даде всичките заделени пари, за да бъде погребана по най-евтиния възможен начин.

....

Зимните дни се занизаха още по-ледени и мрачни. На моменти парчето небе през прозореца изглеждаше така, сякаш никога повече слънцето няма да погали с милостивите си лъчи измръзналата земя.

Момичето често не успяваше да заспи от студ. Тогава ставаше и обикаляше из малкия апартамент. Движеше се, за да се стопли.

Издържаше се с нищожната пенсия, която наследи след смъртта на майка си. Купуваше храна колкото да не умре от глад. Знаеше, че ще има нужда от пари, когато бебето се роди. Знаеше, че на света няма никой, на когото можеше да разчита за подкрепа. Имаше само себе си. Затова трябваше да се подсигури.

Въпреки лишенията, непълноценното хранене и студа, бебето в корема ù беше силно и не се предаваше. Продължаваше да мърда с малките си крачета в очакване на белия свят.

Нито за миг момичето не изпита съжаление, че е решило да износи плода на най-кошмарното преживяване в живота ù. Дори не бе мислила, ако беше открила бременността навреме и все още имаше възможност за аборт, дали би го направила. За нея нямаше друга вероятност.

За съжаление нямаше и представа как ще го гледа. С все още детинската наивност на своите осемнадесет години вярваше, че щом има обич, друго не е нужно. Беше спокойна за утрешния ден и не помисляше за следващата зима, когато в студения апартамент щеше да го има и бебето, освен нея самата.

...

Една ясна априлска нощ контракциите започнаха. Момичето се събуди от силна болка. Знаеше какво трябва да направи. Взе връхната си дреха и приготвения предварително личен багаж и се отправи към болницата.

Дежурният лекар бе мъж на средна възраст. Грубо пъхна ръката си в нея, причинявайки й болезнено и неприятно чувство, принуждавайки я да се сгърчи на студения гинекологичен стол.

- Какво се дърпаш? Нали от тука ще раждаш след малко? - попита безцеремонно и се зае да попълва задължителните формуляри.

Следващите няколко часа се сториха на момичето като някакъв ад. Болката ставаше все по-нетърпима. Разливаше се по цялото ù тяло и я парализираше, сковаваше белите ù дробове и не ù позволяваше да си поеме дъх. Погледът ù следеше всяка секунда на циферблата на огромния стенен часовник с надеждата скоро всичко да приключи. Но ето че минаха часове, а нищо не се случваше. Започна да губи търпение.

- Кога ще родя? - попита с пресеклив глас акушерката, която се суетеше наблизо.

- О, има време. Не бързай! Когато започнеш да си мислиш, че умираш, тогава ще родиш.

Опита се да не обръща внимание на "успокоителните" ù думи. Целият свят, цялата вселена, цялото съществуване се свеждаше единствено и само до всепоглъщащата болка. Контракцията се надигаше като вълна. Отначало слабо доловима, но нарастваща с главоломна скорост. Момичето стискаше зъби и се подготвяше да я посрещне. Очите му трескаво следяха стрелката на секундите. Една секунда, две, три, петнадасет... Още мъничко. Дишай! Дишай! Не забравяй да дишаш! Ето я и почивката. Блажената минута почивка между контракциите. Едва успяла да си поеме въздух и следващата вълна започва да се надига с нова сила. Неконтролируемо и безпощадно.

Болка, болка, болка...

В един момент почувства, че не издържа повече. Нямаше начин човек да го преживее и да остане жив. Невъзможно ù бе да слуша гласовете на лекарите и да изпълнява командите им да напъва. Непосилно бе... Умирам, помисли си и някакво странно чувство на край изпълни всяка клетка на тялото ù. Вече нищо нямаше значение. Само краят на болката. Само краят... Точно в този миг усети неописуемо облекчение и разбра, че бебето се е родило. Сякаш цяла вечност ù отне, за да обърне главата си по посока на плача му. Нейното бебе... Онова малко мърдащо нещо, което познаваше вътре в себе си - като движение, като допир, като обич... Нейното бебе, което бе носила до сърцето си през дългите месеци. Не можеше да повярва, че е вън от нея. Стори ù се някак уязвимо и беззащитно, самичко сред целия безкраен свят.

Затвори очите си и спа дълго. Когато се събуди, вече се бе свечерило. Докторите я прегледаха и поръчаха на акушерката да донесе бебето при майката.

Държеше го в ръцете си и не можеше да повярва, че е нейно собствено. Никога не бе имала нищичко, а сега имаше всичко. Кожата беше мека като кадифе. Миглите му - златисти и копринено нежни. Устничките на малката му устица приличаха на розови листенца, погалени от първите лъчи на пролетното слънце. Златен мъх покриваше кръглата му главичка. Едно спящо ангелче.



....

Първите дни на ангелски сън обаче отминаха бързо. Момичето все още не бе успяло да се възстанови от раждането, а бебето вече набираше сили, заякваше и изискваше все повече грижи. Вкъщи нямаше кой да ù помогне с нищо. Трябваше да се справя съвсем сама. Имаше нужда от почивка, а не можеше да спи. Щом затвореше очи, спомените я връщаха към преживяното раждане, към момента, в който си мислеше, че умира. Ужасът и страхът я сковаваха, така сякаш се случва наистина. Преживяваше го отново и отново. До безкрай. Ако ли пък успееше някак да заспи, само след броени минути бебето се разплакваше и я събуждаше. Взимаше го и го слагаше на гърда. След това всичко се повтаряше като в омагьосан кръг, от който няма измъкване. Кърмене, минута спане, кърмене, минута спане, люшкане, пеене...

За няколко дни силите ù се изчерпаха и достигнаха своя предел. Денят и нощта се сливаха в представите ù. Често се случваше да задреме, докато държи детето в скута си и го кърми. Ужасена, че е можело да го изтърве, не смееше да затвори очи с часове.

От умора нямаше желание да се храни, но хапваше по малко, за да не умре от глад. А понякога забравяше да се храни. Бе неопитна и нямаше представа, че неполагайки грижи за самата себе си, влошава положението още повече. Кърмата намаляваше, а бебето плачеше още повече и бе още по-неспокойно. Самата Тя плачеше за сън. Бе сигурна, че ако в този момент Господ слезе на земята и я попита кое е най-голямото ù желание, тя би отвърнала, че иска просто да поспи, нищо повече. Само да поспи...

Неусетно следродилната депресия впи подлите си нокти в разума ù и я задърпа към дъното. Представите ù за реалността започнаха да се размиват и да се объркват все повече и повече. Понякога ù се струваше, че бебето все още е в корема ù, а тя разполага с цялото време на света само за себе си. Тогава излизаше от дома си и се шляеше безцелно по кварталните улици. Друг път бе сигурна, че майка ù все още е жива - седнала на любимото си кресло до прозореца с книга в ръка. С часове лежеше отпусната в измачканото легло, а погледът ù се рееше по тавана, рисувайки непознати и неподозирани светове.

В моменти на просветление кърмеше детето, целуваше малките пръстчета, свити в юмручета около показалеца ù. Галеше го с най-нежните ласки. С тихи думи му разказваше истории за приказни места. Мечтаеше какво ще бъде някой ден, когато порасне...

След това отново изгубваше разсъдъка си и заживяваше някакъв друг измислен свой живот. Нервите ù се опъваха като ластици, окачили непосилен товар. Мислите бушуваха в главата ù и заплашваха да избухнат, помитайки цялото битие. Минало, настояще и бъдеще се сливаха, наслагваха се и се разлагаха като капки акварел в чаша вода. Чувстваше толкова силно нервно напрежение вътре в себе си, че впиваше нокти в лицето си и дереше, оставяйки кървави бразди по бледата кожа.

Уплаши се, когато се видя в огледалото. От младото осемнадесетгодишно момиче не бе останала и следа. Сплъстена коса, увиснала на мръсни кичури, грозно изпъкнали скули, прехапани до кръв устни... Взираше се в очите си и плачеше с часове. Само очите оставаха същите. Господи, това аз ли съм? Как стигнах до тук?

Не бе излизала от къщи с дни. В хладилника вече не се намираше нищо за ядене. Освен къшея мухлясал хляб и кофичка вкиснало мляко. Мивката бе пълна с мръсни засъхнали съдове, използвани в незапомнени времена. С отпадъци и кухненска посуда бяха затрупани и всички шкафове. Гнусна миризма на развалена храна дразнеше ноздрите.

А бебето в стаята спеше. Учудваща е способността на новородените да оцеляват въпреки всичко. И Тя знаеше, че то ще оцелее дори и без майчина грижа. Знаеше, че Господ ще се погрижи за него.

Да... Така щеше да бъде най-добре. И без това нямаше нищо, което да му даде. Не притежаваше нищо на този свят. Ако продължеше да живее и да бъде негова майка, щеше да му осигури единствено нерадостния и безмилостен живот, който тя самата бе имала, ориста да бъде сочено с пръст като дете от нежелана бременност.

А исках да бъде друго... мислеше си и галеше малката пухкава главичка. Исках да ти дам най-светлото бъдеще, най-безгрижното детство... Сълзите се стичаха по бузите ù, мокри и парещи, и попиваха в якичката на бебешкатадрешка.



Не мигна през цялата нощ. Човек не може да спи, когато се кани да извърши нещо толкова съдбоносно. Мислеше си за някога... Струваше ù се, че най-хубавите дни в живота ù са били детските. Когато хорските приказки все още не я интересуваха и не ù тежаха като камък на шията. Когато все още не забелязваше, че я сочат с пръст. Когато ù стигаше топлата майчина прегръдка за лека нощ. Ех, защо е нужно да порасват децата? Не може ли завинаги да си оставаме в онзи приятен и гостоприемен свят на невинните детски фантазии, където всичко е възможно? Където няма безизходица, безпаричие, безработица... Защо е нужно животът да е толкова сложен?

Понякога се бе питала какво ли е чувството на осъдените на смърт. Сега вече знаеше. Секундите изтичаха като пясък между пръстите и ставаха ничии, безвъзвратно изгубени сред безкрая на вселенския мир. Всеки удар на сърцето я приближаваше към онова последно утро. Всяко вдишване и издишване. Всеки полъх на топлия майски вятър.

А зората бе толкова прелестна... Засияла в кобалтово синьо. С бели облачета, поръбени в розово и с ухание на зюмбюли...

Да... Животът можеше да бъде прелестен, когато поиска. Но за другите. Никога и за нея. Познаваше го добре. Знаеше колко е подъл. Как обича да заблуждава. как обича да дава по нещичко, само колкото да го вземе след това. Нямаше да му позволи да я лъже повече. Омръзнало ù бе да вярва. Омръзнало ù бе да се надява.

Стана от леглото си рано. Не погледна спящото в кошчето бебе. Бе го гледала през цялата нощ. Бе го галила. Бе му пяла за последно. Очите ù бяха пресъхнали от плач. Всички думи вече бяха казани, всички сълзи - изплакани... Сърцето ù биеше силно, сякаш всеки момент щеше да се пръсне от вълнение. Не искаше да се разколебае. Нямаше връщане назад. Затова бързо излезе на терасата и прекрачи през парапета. Усети в гърдите си да се надига някакво странно чувство на край. Вече нищо нямаше значение. Само краят на всичко. Само краят... Разтвори ръце, за да полети в последния си полет. Като ангел...

- КРАЙ-

Венцислава Симеонова