автор: aureliano

Тъжно ми е, Христо, и ми е тежко,
ала днес реших да ти пиша.
Дано ме чуеш, войводо, там горе,
дето те свои затриха
и братски те гушна Балкана,
а земята ни, клета,
ти кървите черни,
месата бели погълна.
Прощавай, моля, че те кахъря,
но туй тегло мъчно се тегли,
а няма на кой да се жаля,
гат сърце ми горко проплаче.
Няма ги вече иглянките пушки,
няма врани коне във яхъря
няма ги и сабите тънки,
що змийски съскат на кръстът.
И левове златни на чело, няма, юначе.
Няма ги и седянките звънки-
огнищата ледени,
сайвантите празни,
селата ни пълни със призраци.
Не беснее сега турчин
из бащините ни къщи,
а наши управници,
дето сами си ги турихме,
нерези ненаплюскани,
срам ме е да кажа, че са българи,
душмани са те и изедници,
изедници и пиявици-
по- турци от онез турци,
що ти тъй люто и искрено мразеше,
те денем в полза народу
се вричат пред Господа,
а нощем се кланят на Дявола.
Народа ли?
Страх ме беше, че ще запиташ,
не сме народ ние, братколе,
а шугаво стадо и мърша.
Та народ ли е племето,
що тебе забрави-
и теб и Чавдар и Петка Страшника?!
Що децата си в странство натири,
да гънат гърбина,
да ангаруват,
чужди копилета да бавят,
чужди красти да бришат,
да ги чужди мръсници задирят.
Няма чети, няма байряци.
Момците се репчат по кръчмите,
По- сладка им е люта ракия,
ракията, байноле, псувните и булките,
отколкот да запашат пищовите,
па да ударят с пестница по масата,
па да тропнат с крак из чершията.
Да прокудят де що срещнат бирници,
бирници, па змейове- кметове.
Боли ме, Христо, яде ме за тебе,
кине ме нещо изонутре:
млад си отиде,
без младост да помниш,
а тебе, клетниче, сал те урвите помнат,
урвите и орляците,
буките и шумаците.
Е, толкоз, сполай ти,
че ме изслуша,
комай сичко ти рекох дет исках,
пък другото по- добре да не казвам.
Ала да знаеш, че колчем се ветър извие
и звездите набоцкат небето
те виждам как ставаш от гроба ти-
брадата ти гъста и мъхеста,
красно ти чело бяло и смръщено,
голям си, огромен си,
какъвто си бил и ще бъдеш,
а сабя ти люта и ненаситна,
крачиш от бялата Дунава,
та чак до Ирин- Пирина,
от Странджа, та до Верила
и кълцаш де що срещнеш серсемин,
мяташ глави, кесии и крайници,
по трънки и драки,
по хармани и по дерета.
А ако никой след туй не остане.
По- добре.
Яли ни свраки и псета.