автор: jantreya

Aз съм бавна и тиха, устремена към своето устие.
Влача тежки води и отпадък от бивши животи.
Ти не вярвай,че всяка река е родена безчувствена.
Има много потънал кипеж под вълните ми кротки.
Моят извор е скрит сред усоя на тъмни дъбравища.
Все под корени жилави с мъка процеждах дъха си.
След това се спотайвах в отчайващо-гадни тресавища,
но не спрях и потекох надолу по стръмното бъдеще.
И тогава ме спъваха с ненаситни, до пръсване, бентове.
Аз ги пълнех с прозрачна вода и си мислех за скока.
Не броях колко литри остават у тях, а моментите,
след които свободна отново ще следвам посоката.
Срещах други потоци по пътя.Прегръщах ги,пиех им силата.
Наедрявах, разливах се, давах живот на природата.
Бреговете си ронех.Понякога доста безмилостно,
но бях млада река. Ненавиждах самото безводие.
Придобих самочувствие. На гърба си пренасях благата.
Бели кораби пореха моята кожа настръхнала.
И течеше, течеше безсмъртна и тежка душата ми.
Многоводна, широка, красива, почти непресъхваща…

Днес съм бавна и тиха, на крачка от своето устие.
Влача кораби, тежки метали и битова химия.
Да останеш след толкова път все тъй чист е изкуство.
Аз съм просто река. Уморена, спокойна, безименна.