автор: yotovava

В една страна, в която Дунав
е стигмата, началото и пътят,
Родопа опустя, като след чума
а Искърът е вече локва мътна,

Нали един език говорим с Господ,
благословен от папа – да ни чува,
нехаем ли за паметта на костите,
та род и име нищичко не струват?

В парадните си речи – и с помпозни,
и твърде често с трудно разчетими
словесни възклицания и пози
оплитат се пастирите ни мними.

Понеже знам, че ме разбираш, Боже,
когато ти говоря сам-самичка,
отдавна ми се ще да ти възложа
задачата – от буквата до сричка

разясни ми сиглата разпятна –
къде сме се объркали по пътя,
и като гарги как се разпиляхме,
накълвани с клюнове нащърбени?

Дяволът ли пъпните ни върви е
хвърлял някога из пепелищата,
та в селцата ни подир разсъмване
само прахоляк сумтят стърнищата?

Ние грешно ли сме се помолили,
грешно ти ли, Господи, разбрал си ни?
С осиротели щъркелици над тополите,
подир невидимите ветровали,

в разрушени мравешки обители,
в плетките прозирни на гнездата
линеят сенки на дедите ни.
Без път са дните на децата ни.

От нине, веки и веков такава
люлюшка сякаш ни е залюляла.
Уж сеем семена, а жънем плява,
сред пепелище люто прегоряла.

Най-страшната от тишините горе
е твоето Божествено мълчание.
И след като така ти поговорих –
да познаеш, че не сме отказали

народ да сме – с история и минало,
и с писменост, благословена свише.
Ако прелистиш святата си Библия –
ти на четвъртия език да я подпишеш.