автор: severianin

...И се върти през времето кръгът
– всевечни са законите прастари –
и всичко следва земния си път,
а на земята всичко се повтаря:
след дневно злато – сенчест полумрак,
след пролет буйна – клони оголели,
след млади листи – есенен варак,
след летен зной – смразяващи виелици.

Дъната морски стават върхове
и суши сменят луди пълноводия,
слънца огряват нови светове
и гаснат пак сред звездни хороводи.

И се върти кръгът, и се върти,
и се преследват близко и далечно,
и се редуват свойства и черти
– в редуващата се нетрайност – вечни.
И става “вчера” всяко ново “днес”,
и се стопява – тихо и покорно –
без съжаление и без протест...
...за да се върне някога повторно.

И само аз, човешки ембрион,
аз, sapiens, най-висшето творение,
живея вън от общия закон
и вечността се подиграва с мене.

За мен едничък на света кръгът,
разполовяващ тази вечност бяла,
не е безкраен и несвършващ път,
а пагубна отворена спирала.
И моят еднодневен тих живот
като във пламъка на свещ изгаря.
Под вечния огромен небосвод
едничък само аз не се повтарям.

Да, зная! Моят непокорен род
– човешкият – по пътища далечни
през времето открива своя брод.
Човечеството може да е вечно!

Но аз, самият аз, живея ден
– прашинка на ревера на безкрая –
а този свят е сътворен за мен.
Аз трябва, аз съм длъжен да съм траен!
И странната спирала е шега,
измислена от капещото Време...

Аз искам вечност. Искам я сега.
Или ще дойда – и ще си я взема!