автор: barona_36

Жените на Пловдив приличат на слезли току от картина
на Майстора , идат, люлеейки въздуха цветен.
Когато безкрайното шествие тяхно нататък отмине,
над храма на моето тяло, душите им дълго ще светят.

Смълчава се сякаш до унес привечер Античният театър,
където за тях Бог реди представление свише:
на роклите тънки, из гънките скришни, разгулният вятър
желания тайни втъкава и тъмни послания пише...

Дори и без кратки целувки откраднати, може би пътьом,
надмогвам, и битки, и всички знамения лоши,
защото на чужди сълзици ревниво кристалите кътам
и драскам с върха им небето на своите нощи...

Последните трупове есенни в жертва принася Марица:
изгнилия дънер на всички съмнения слепи...
Пресветли и стройни, тракийските истински жрици
притискат сърцето ми горестно в своите шепи.

Да можех да пея поне, бих им стъкнал с въздишките песен,
които за друг Евридика, дори и в отвъдното ниже.
Но както Альоша, нали съм се срастнал с дълга поднебесен,
ще пазя топеното злато на изгрева алено-рижав.

И нещо до смърт ми подсказва, че в тези свещени тепета
ще пръсна куп кости, все някога, дяволски груби.
Над гроба ми после, най-дълго и щедро, лицето ще свети
на тази жена, дето първа сред тях съм разлюбил...