автор: yotovava

От самота се скоминясах и памук,
от фъндъци на тополи и от троскот,
от думи в рикошет, избълван студ.
Тишината тук се правеше на Господ.

Тишината беше блага като мед,
И прилепчива като плод на репей.
И всяка сутрин точно в пет без пет
зората заприличваше на жребий –

с разпален жиг по мойте рамене
оставяше пореден отпечатък.
А аз я молех ден след ден поне
да ми разкрие пътя за оттатък,

където да намеря мост и брод,
да спра под киселата райска вишна
и да пречупя седмото ребро –
калема, с който си ме ашладисал.