автор: mai4ka

Момичето вървеше по коридора към рецепцията. Оглеждаше се. Трябваше да намери жената. Да ѝ благодари. Сякаш беше общувала с видение. За миг се запита „Тук ли беше наистина...”

Всичко започна преди няколко часа.
Докато пътуваше към Бургаската болница се опитваше да осмисли случващото се. Молеше се.
Денят си беше като всички останали дни. После звънна телефона в офиса и света се завъртя.
Сестра ѝ беше изчезнала на път за някакво село. Чакали ги били в селото. Полицаят съобщил, че няма да дойдат. Станала катастрофа. Не знаел къде. Не знаел подробности. Нищо не знаел. Само, че няма да дойдат...
Спомняше си търсенето. Спомняше си колко трудно ги намери. Как никой нищо не беше чул, никой нищо не знаеше, часове наред.
Откри ги в болницата в Бургас. Млада жена в неадекватно състояние, млад мъж в кома, две деца на видима възраст 2-3 годишни. Всички без документи.
Искаше и се да греши. Да не са те. Но все пак се качи на автобуса и замина. Двата часа пътуване и се видяха векове. Как се молеше само. Да е грешка! Да са добре! Почти повярва в Бог за тези два часа. Какво ли не му обеща...
Но не грешеше.

И болницата трудно намери, но още на входа извади късмет. Децата. Здрави! Бяха завити с одеало на една пейка. Някаква жена ги беше гушнала. Пееше им.
Момичето се втурна натам.
- Вие сте? – попита жената.
- Леля им... – отговори момичето. Само толкова можа да каже. Разплака се.
Жената подаде хартиена кърпичка. Прегърна момичето и простичко каза.
- Всичко ще е наред! Ще видиш, моето момиче. Няма страшно. Ето! Живи, здрави са. Тук има торба с дрехи. Не посмях да ги преоблека, но сега двете...
Момичето се поуспокои. Двете с жената се погрижиха за децата. Нахраниха ги. Сложиха топли дрешки за през нощта. Завиха ги.
Започнаха да идват роднини. Настана бъркотия. Търсеха родителите, за които кой знае защо никой нищо не знаеше в болницата. Когато все пак ги намериха момичето се сети за жената. Тръгна да я търси.

Вървеше по коридора. Оглеждаше се. „Вероятно е някоя сестра от персонала. Най-добре да попитам на рецепцията.” Достигна до там и попита:
- Извинете.... Жената... жената, която се грижеше за децата от катастрофата докато дойда... коя беше. Искам да ѝ благодаря!
- Не знам. – отговори човека зад гишето с небрежен глас.
- Ами... Кого да попитам? Болницата е голяма. В кое отделение да я потърся?
- Не работи тук!
Момичето зина от изненада. Не можа нищо да каже.
Служителят явно разбра, че няма да го оставят на мира и реши да обясни:
- Дойде около час преди вас. Чула по кабелната телевизия за катастрофата и че се издирват роднини. Носеше чанта с детски дрехи и одеяло. Никой нямаше време да се занимава. Показахме и къде са децата. После не знам...

__________________________________________

А аз не знам какъв край да сложа на този разказ. Бих искала да кажа, че момичето е намерило жената. Че ѝ е благодарило.
Но истината е, че не е. Дори не помни лицето ѝ. Нито гласа ѝ.
Помни само нежността, съпричастието и подкрепата на една непокварена от времето, съвременна Българка...