автор: Tiranozavar

Вятърът гони тварите. Те търсят топлина и завет, скрили са се зад бетонните стени, гледат с изплашени очи навън и стискат устни, зъби, юмруци.
А навън дърветата разместват пейзажа, накланят се към земята, листата им като длан обърсват прахта, а после стволовете яростно се изправят, набраздени от нови талази, лавина от въздух, сгъстена невидима пяна, която отмества коли, плаши котките, събаря антени и се извива покрай ъглите на кръстовищата, вие в комините, отваря, а после яростно захлопва врати.
А тя стои на двора, гледа тази картина, в която сивото слиза от върховете на планината, търкаля се в гората, заедно с откършените клони, тръните и шумата. А после вятърът отваря паст, зъбите му тракват по несчупените още прозорци, по колите, все още необърнати, по покривите, снишили се, за да премине халата отгоре, далеч, встрани. Но тя настъпва като ядосан великан, в чийто дъх се усеща ярост, енергия, която клокочи, после съска, пъшка, вика, вие, пищи, а накрая и с придошлата река плаче… Опитва се да прегърне лодката, да се спаси в нея на сухо, да избяга нагоре вместо да се впусне връз хората и ги помете.
А тя вдига ръце към лицето си и дланите й покриват очите. Тази енергия, бликнала от разрязаното като с нож пространство, може да отнесе лицето й, да поеме с устни луничките от бузите, бенките от раменете и ги запрати някъде, чак на другия край на света. Студено е и кожата й настръхва, но тя трябва да остане там. На двора, през който след малко ще мине процесията и мъртвецът, безучастен, скован в ковчега, понесен от четирима опечалени. И да чуе сърцата им, на последните. Сърцата бият най-ясно именно на погребение. Потрепват като току-що излюпени пилета в коша на гърдите, отварят очи, изпъват вратле и надават вик, че са дошли в света, за да останат тук. И само тук. Тук-туп. Като удар на ток в твърда настилка, като леко почукване от вътрешната страна на ковчега, сякаш скованият вътре е все още тук-туп, и вероятно диша, а след малко по лицата на опечалените ще се изпише ужас, защото някой от дървения сандък ще извика към тях. Ще ги осъди?! Ще им се присмее?!
Но те знаят, че това няма да се случи. Но обичат представата, страха, от които туп-тук става по-осезаемо. До болка, като ударено в нещо остро коляно. Като убождане на вена, след което кръвта плисва навън, изтласкана от същото това туп-тук сърце.
Някакъв мъж стои зад оградата и също чака. Поставил е букет цветя под сакото си, за да не се счупят, и гледа към нея. Познава я?! Просто иска да й кимне учтиво. Защото да си жив и да си учтив е обичайно за едно погребение. Животът на гробищата често изглежда така. Мъж и жена, взрени в различни каменни плочи, с топли лица и очи, преливащи от влага.
И тя кимва на този мъж в отговор. Двамата знаят, че дъждът, който се задава, ще ги изгони оттук, но този миг е така крехък, толкова нежен. Два погледа, пресекли се като шпаги, две сърца, чийто пулс бучи в ушите, по тила и надолу по гръбначния стълб. Чак до петите, по нежната кожа на стъпалата, и в пръстите. Пръстите, през които сякаш е преминал ток. Тук-ток-туп.
Процесията. Ето я. Четиримата мъже в черно, един зад друг, на два метра въздух, с два метра смърт в същия този въздух. Мъртвецът плува през него. Не се дърпа. Не прави забележка на опечалените. Не казва нищо. Всички мъртъвци са горди. И лицата им са надменни. И всички обещания са вече зад гърба им. И на никого нищо…
Мъжът тръгва към нея. Ходи стегнато, с черен костюм, траурно елегантен, плавен, но съсредоточен. Пита я дали чака церемонията от 15.00 часа. И тя отговаря също толкова стегнато „Да, нея“. Тук-туп, той предпазливо й подава ръка и изказва съболезнования, които тя не може да върне. Съболезнованията не подлежат на такива жестове. Затова тя просто оправя косата си, която вятърът отново връща върху очите, и тя отново вдига ръка и в този момент иска вместо своето лице, да досегне него. Този смешен черен мъж с тези учтиви думи, които той търси в главата си, но очевидно не намира.
Мъжът пристъпва по-близо, сякаш да направи място на някого. На наоколо няма никой, сам сами са в този двор и в тези гробища. Ако не броим погледите от надгробните плочи, жълтите очи на лампите и Бог вероятно. Бог, който стои на небето и наблюдава тази сцена от безопасно разстояние.
Вятърът е ужасен, казва мъжът и едва тогава тя забелязва, че очите му са зеленикави. Талазите все още не са отнесли зениците му. Значи я вижда. Вижда луничките, ако още са тук, бенката, която е кацнала на единия клепач, цвета на умората, плъзнала по кожата й. И възрастта. Разбира се, възрастта. Колкото по-близо застанеш, толкова по-осветена става тя. Като прожектор, насочил нахално око към главната героиня. Актрисата вдига ръце към светлината и в бистрото око на публиката проличава ясно, че тя не е… Не е старица.
И мъртвецът не беше. Но е студен, хоризонтален, твърд, бездиханен, чист. Мълчанието между него и нея става неловко. В този миг вратите на църквата трябва да се отворят. Толкова иска да се отворят именно сега. И отвътре да ги лъхне миризмата на тамян, на восък, на влага, която излъчват иконите, на мухъл и на мокри хора, на които дъждът придава окаян вид. Ето така, точно по този начин са изглеждали и синовете на Ной при първото официално документирано погребение на този свят. Всъщност, на онзи свят. Греховния. Защото този тук не е.
Този свят се шири само в един двор, който се извива в алея, в края на която има трап. И над него не се носят гълъби. А само чайки. Единствените птици, които могат да устоят на вятъра. Отпускат криле върху него и се реят над мрамора, но и над облаците.
Вратата вече се отваря. Първо едва – едва, а после широко и от църквата вместо ковчег изскача първо мрак, подплашен се дръпва назад, удря се в лицата на опечалените, и после вече успокоен каца върху ковчега. Кой не иска да бъде носен на рамо. Не и живите. Тук-туп.
И те поемат. Мъжът и жената. Един до друг, като двойка черни щъркели, навели глави с изражение, в което липсва тъга, но и вяра липсва. Вятърът все така вие наоколо. А чайките отгоре му крещят.
„Тази тъга, изписана на лицата ви. Нека тя бъде молитвено приношение – вопъл и надежда за този мъж да бъде в Божията светлина“.
Свещеникът изрича думите бавно, сякаш ги търси в лицата наоколо. Поема сила от тук-туп сърцата и дори леко се усмихва. Защото светлината блесва. Възсиява между облаците, разкъсва ги като стара дрипа и излиза насред това погребение, обагрена в злато, сребро и дъжд като гирлянди.
Тварите се приближават смело една към друга. Скупчват се край сандъка, в който може би има човек. А може би няма…
И вятърът утихва…. И биде светлина.
Тук-туп!