автор: arhiloh

Ти пак ме погледна
и мъката ледна
изчезна, стопи се за миг,
забравих аз дните
безцелно убити,
забравих, че аз съм войник.
Ръцете ти бели,
за мен зажъднели,
притиснах до свойто сърце
и звънна в душата
пак струна позната,
погалена сякаш с перце.

Плътта ти събуди
в мен спомени луди -
изтръпнах, цял огън и лед,
и с грубите длани
замилвах припряно
лика ти, разстроен и блед.

Но някой ми кресна:
"Сега ще те плесна!
Какво вършиш ти бе, дръвник?!"-
и аз в миг посърнах,
аз пак се превърнах
в покорен и жалък войник.

Погледнах смутено
лицето червено
на нашия тъп старшина
и с теб до портала
потътрих се вяло -
стрък първи, смразен от слана.

От ъгъла плахо
с ръка ти помаха
и после зад него се скри,
а в мене остана
кървящата рана
на мъка и срам да гори.

След двете години
с медали дузина
се върнах - суров, възмъжал,
но розово бебе
се гушкаше в тебе -
войникът ти бе отмилял...

Ех, родна казармо,
ех, мъко, ех, кармо,
понякога тъй, изведнъж,
защо ли душата
проплаква, горката -
нали уж в теб станах аз мъж...