автор: Rodenavlotos

Навярно утре вече няма да ги има
вдлъбнатинките върху пясъчните дюни,
оставени от нашите тела, любима,
през първата ни нощ по новолуние.

Навярно още утре ще си прибере
вълната стъпките ни от самия край,
от ъгълчето на бургаското море –
един забравен и от Бога малък рай,

където с туфичките жилава трева,
изпивахме последните си глътки обич.
И някой може да ни съди за това,
а Дяволът-Съдба да ни копае гроба,

но в шепи стиснали броени часове,
цедяхме пясъчните си минути.
Поглъщаше морето гласовете ни
единствено от гларусите чути,

но ние бяхме слепи за света край нас.
Навярно утре нямаше и нас да има.
Но днеска давехме натрупаната страст
от всички наши есени и зими

в едно море, в самия край на времето.
А утре, утре по всемирните закони,
навярно всичко щяха да ни вземат.
Но тази нощ създадохме си спомен.