автор: zebaitel

Издои напращелия залез до капка денят
и прибра го на завет в къшлите вечерни,
а нощта се разшета, котела очернен
в звездна черга загърна, подсирила Млечния път.

До дувара, напекъл на слънцето каменен гръб,
сяда старата, тъмно лале кадифено,
а съдбата преде с натежало вретено
изтънялата, вакла къделя останал живот.

Месят тънки невести погачи с мълчана вода,
отмълчала е своята тя от години,
нощ след нощ се е молила ангел да мине
и във края на пътя вдовишки да склопи крила.

Свети Георги препуска през нивите яхнал дъжда –
закъснял е, лалето е клюмнало чашка –
по ръкави душата й бяла и дръзка,
литва с люлка гергьовска, закичила цветна дъга.