автор: thebigplucky

Научих се да не бързам -
на толкова пътеки вече видях края.
Научих и това, че краят им всъщност не е край,
а останалото за извървяване сам – за размисъл;
истинският край, подминат забързано премълчан,
изплакал е някъде назад незабелязан,
потънал е внезапно в недосънуван залез
и все още не ме е дочакал.

Научих се да не искам -
така по-малък е шансът да се погаврят с желанията ми.
Научих се и кога да не посягам и как да стоя настрана замечтан.
Нещастието няма как да ме подмине или избяга,
но поне сетивата си ще опазя -
да не изгарят и да не изпепеляват.

Научих се и на това, което не трябва.
Научих се и да го правя, когато се налага – не съм идеален.
В нощите, в които не спях след това,
изкушавах се да се изплъзна през есента на живота от хватката -
знаех много начини;
защо останах – не знам...

Научих се и какво да не казвам.
Научих се и къде да крия премълчаното.
Научих се и как се коленичи,
и как се превива гръбнак пред неизкупена вина.
Научих и как се живее с грях на душата,
и как се забравят лица и имена.
И как се опазват.
И как се оцелява с тях...

Само без теб – не знам – как ще мога след това.
И че не искам без теб – няма пред кого да призная...