автор: iszaard

Времето, макар и невидима субстанция, има чудната способност да трие спомени. Не е като вода, която отмива. Не е и като огън, който изгаря. Не е и като пръст, която затрупва и всмуква в себе си всичко себеподобно. Най-много прилича на въздуха, който умее да се крие в нищото, да бъде неуловим за сетивата, особено когато е без примес на гореописаните. Което не е съвсем рядко явление.
Седя, опряла лакти на прозореца, и си мисля. Да бях спуснала въже, кой ли би се качил по него. Някой недостоен. Да запаля тамян не искам, защото омайва и не води до нищо добро – кандидатът като излезе от първоначалното си вцепенение, ще иска пак и пак да бъде упояван, което скоро става досадно. Накрая ще рече, че съм насилила волята му и ще си замине – бързо и кротко като страхливец или бурно и гневно, с много обяснения, претендиращ да бъде смел, но не умеещ да оценява нещата, каквито всъщност са.
Ако изляза от моята обител, ще изпадна в беда. Случвало ми се е много пъти вече, поради което се наложи сама да стана рицар, за да се браня от злини. Много натрапници загинаха, и, понеже съм жалостива, все се налага да си повтарям, че на война или трябва да убиеш или сам да умреш.
И все пак, при моите чести излизания, които успях да си уредя поради голямо свободолюбие, винаги отивам до морето. То ме привлича неудържимо, гледам го сякаш крие някаква тайна, но ключове за нея нямам. Страховете ми са повече от смелостта. Струва ми се, че няма как да го преплувам.
Съвсем не съм единствена, успокоявам се, но с времето, което все пак успява да променя всичко, макар че е невидимо, осъзнах, че трябва някак да мина през това море. И понеже ужасът от дълбочината парализира съзнанието ми, макар да се е случвало да извика у мен всичките сили за живот, когато се е налагало да се спасявам от удавяне, не съм петимна да опитвам пак и пак да го преплувам на шир и длъж и в дълбочина.
Моят рицар ходи по водата. Прекрачва с лекота от един плаински връх на друг. Елементите му служат като двете му ръце. Сърцето му е алено сияние. Как съм разбрала това?! Случвало се е да го видя отдалече.
Веднъж, пътувайки, влязох в един закрит пазар. Много приличаше на хан, в който хората търгуваха с каквото им падне, черпеха се, разговаряха, почиваха си. Направи ми впечатление, че веднъж влезли, бе невъзможно да излезем през същия вход. Той просто изчезваше зад гърба на всеки нов посетител. Това не ме развълнува особено, защото свободна от занимания с търговия, разговори, песни и смях, бързо забелязах, че в една от нишите има врата. През нея постоянно, тихо и незабелязано излизаха хора и аз в един момент реших да ги последвам. Онези, които опитваха да вземат нещо от хана със себе си – скъпоценности, пари, покъщина, бяха спирани от невидим пазач. Но други, сред които и аз, излязохме свободно от другата страна и попаднахме в песъчлива местност край морето. Някои от нас вървяха по двама, други сами, също като мен. Но понеже винаги, поради някакво също съвсем странно обстоятелство, съм знаела, че това със самотата е само една илюзия, че за мен има една, обещана ми със строга клетва голяма любов, се загледах в далечината пред нас.
Точно до брега на морето, един рицар, облечен по маниера на бедуините, вървеше уверено и преди да прекрачи в морската стихия се обърна два или три пъти и ми помаха с ръка, викайки ме при себе си.
Мина доста време от това мое пътуване. Аз тогава не посмях да вляза в бухналата искряща вода. Върнах се в своята малка кула и продължих да разсъждавам за тамяна и въжетата. И сега седя, опряла лакти на прозореца и взимам следното решение, което, ако е заклинание, ще трябва да бъде чуто:
Рицарю на моето сърце, ти който ходиш по морето и прескачаш с младежка закачливост от връх на връх, танцувайки на границата на световете, който си служиш с елементите като с двете си ръце, спри за миг и само пожелай. Гробищата да станат цветни градини, а планините - пролетни гори. Пресуши за миг морето, за да имам брод към теб. Към онази жарка пустиня с фин бял пясък, в която е стълбата към слънцето. Онази, по която всеки ден слизаш и се качваш, за да влизаш в моите сънища.