Защото щом си тръгна от живота ми,
реших че ми е време да порасна.
И думите... изгубиха се в нотите.
Тогава я надянах тази маска.
Тъгата от лицето си прикрих,
разтегнах устните си сполучливо,
и само късно вечер всеки стих
нашепваше ми, че не съм щастлива.
Мълчанието после го топеше
със гръм и трясък сутрешният ден...
Но маската, каквато и да беше
не стигаше за тишината в мен.
Летяха думите... като глухарче
(което пак за Него ми напомня).
Мълчах... Дори забравих как се плаче
докато дозалепях тази стомна.
Сега е тихо. Само вечер листа
под пръстите ми шумоли тук-там...
Каквото премълчах... сега го пиша.
И някога... на Него ще го дам.
Nostalgia