точно в средата на март, в един шантав петък, в 22 часа заваля сняг...
...Почти невероятен сняг-
протегнах си ръката да ме ощипе -
да, сняг е, не сънувам,
а после пожелах да ме целуне
и да остане поне до сутринта,
безмълвен зад стъклото
да натрупа
безценната си белота,
която да ми стигне
голямата тъга да отъркалям,
да я покръстя в снежното му име
и после пак щастлива да ме има.
Снегът ми стигаше почти до рамото,
когато преди толкова години
седях в шейната,
цялата увита, щастлива,
със червени нос и бузи,
а татко ми - един висок и силен -
отпред вървеше,
дърпаше шейната
и беше целият ми свят
в искрящо бяло,
звънтящ и чист,
зарадван от смеха ми...
Сега снегът се спуска мек и ласкав.
Косите ми объркани целува.
От него ще съм вече побеляла
във първата ми зима
без баща ми.
15 март 2013 година