Привет, Anonymous » Регистрация » Вход

Сдружение ХуЛите

Посещения

Привет, Anonymous
ВХОД
Регистрация

ХуЛитери:
Нов: pts2grimm
Днес: 0
Вчера: 0
Общо: 13994

Онлайн са:
Анонимни: 412
ХуЛитери: 2
Всичко: 414

Онлайн сега:
:: Patrizzia
:: Albatros

Електронни книги

Вземи онлайн електронна книга!

Календар

«« Май 2022 »»

П В С Ч П С Н
            1
2345678
9101112131415
16171819202122
23242526272829
3031         

[ добави събитие ]

Екипи на ХуЛите

Съвет на сайта:
5 съветници

Публикуващи администратори:
изпрати бележка на aurora aurora
изпрати бележка на alfa_c alfa_c
изпрати бележка на viatarna viatarna
изпрати бележка на Valka Valka
изпрати бележка на anonimapokrifoff anonimapokrifoff

Издателство ХуЛите:
изпрати бележка на hixxtam hixxtam
изпрати бележка на BlackCat BlackCat
изпрати бележка на nikikomedvenska nikikomedvenska
изпрати бележка на kamik kamik
изпрати бележка на Raya_Hristova Raya_Hristova

Координатор екипи и техническа поддръжка:
изпрати бележка на Administrator Administrator


С благодарност към нашите бивши колеги:
mmm
Angela
railleuse
Amphibia
fikov
nikoi
намали шрифтанормален шрифтувеличи шрифтаВинафи е иконома (част трета)
раздел: Разкази
автор: dred

-Майната му!-отсече Мартин.-Утре ще пратим някой да се погрижи за него! А сега да се махаме оттук!!!

Мартин излезе от кухнята и Тримата го последваха един след друг. Никой не се опита да протестира или да отиде до втория етаж, за да си вземат дрехи. Мартин беше прав- трябваше да се махнат оттук или наистина нямаше да оцелеят до изгрев слънце както им беше обещал убиецът.
Излязоха навън и студеният дъжд зашиба мокрите им тела. Виолета цялата затрепери, но не издаде и звук. Не беше сега моментът да капризничи пък и гората със сигурност щеше да осигури някакво прикритие от дъжда. Десет километра все пак не бяха толкова много и все някак щеше да се справи...
Минаха покрай проснатото тяло на Павел. Все още лежеше по гръб, а от гърдите му стърчеше дръжката на ножа. Виолета извърна поглед и впери очи в непрогледния мрак отвъд крушката и фаровете на буса.
...а когато се прибереше у дома щеше да се влезе под душа и да остави горещата вода да тече докато не измие целия кошмар, през който бе минала тази вечер.
Гората беше само на стотина метра от самия къмпинг и го обгръщаше от три страни като плътна стена от зеленина, която сякаш се опитваше да настъпи към морето, но десетките безредно разхвърляни бунгала я спираха. Офис-сградата остана зад гърба ми им, а плътният мрак от който вееше хлад се приближаваше все повече и повече.
-Какво ще правим, когато се приберем-попита Иван, газейки в калта.
-Аз ще се изкъпя-измърмори Виолета, опитвайки се да овладее тракането на зъбите си.
Усещаше как по кожата ѝ водата се стича на вадички, а дрехите лепнеха за тялото ѝ, карайки я да се чувства като облечена в голяма влажна гъба. Беше ѝ студено, страхуваше се и...
-Аз ще се обадя на Григор-прекъсна мислите ѝ Мартин, крачейки до нея- и заедно с момчетата му ще дойдем и ще изкормим целия шибан къмпинг, докато не изровим онова копеле! А след това ще го...
БУМ
Петър се олюля сякаш се опитваше да направи пирует и рухна в калта. Тримата замръзнаха насред крачката си.
-Божичко!-изтръгна се от устата на Виолета.
Тя плъзна пръсти по мокрото си лице усетила пръските топлата влага. Не видя какво е, но усети миризмата.
Кръв!!!
-Снайперист!!!-изкрещя Мартин.-Към гората!!! Бързо!!!
Той се затича пръв, хлъзгайки се в калта. Спасителния стена от мрак беше само на 50 метра от тях...
БУМ
В пред Мартин изригна гейзерче трева и кал. Той загуби равновесие и рухна по лице, плъзгайки се напред.
БУМ
Куршумът се заби само на половин метър от лицето му и калта пръска лицето му.
-Марти...-чу викът на Виолета.
-Стой там!!!-изкрещя той, надигайки се бавно.-Това са предупредителни изстрели!!! Не се приближавайте!!!
Мартин бавно се обърна и пое към Иван и Виолета, които все още стояха по местата си. Петър лежеше в калта в краката им и не помръдваше. Не се опита да потърси пулса му. Знаеше, че е мъртъв.
-Връщаме се!-каза той глухо и пое към офис-сградата, чиято фасада светеше като ореол огряна от фаровете на буса.
-Но нали...-започна Виолета, но той я прекъсна.
-Той има снайперова пушка. Ще ни убие преди да сме направили и 10 крачки.
Иван се поколеба за момент. Погледна към тъмната гора, а после се обърна. Мартин бавно вървеше към офис-сградата. Поколеба се. В този момент Виолета се обърна и тръгна след Мартин без да издаде и звук. Иван погледна още веднъж към гората, която се намираше толкова близо, но и толкова далеч. Ако се затичаше можеше да...
Погледна към тялото на Петър, което лежеше в краката му.
Обърна се и тръгна след Виолета и Мартин. Минаха покрай буса на Павел, чийто фарове все още осветяваха фасадата на офис-сградата и Иван хвърли жаден поглед към купето. През стъклото виждаше как ключове висят на таблото. Трябваше само да отвори вратата, да седне на седалката, да ги завърти и след минута щеше да е оставил това прокълнато място далеч зад себе си. Само трябваше да...
-Иване-гласът на Виолета го накара да извърне глава. Тя стоеше на прага, мокра и зъзнеща от студ.-Идваш ли?
Погледна още веднъж към висящите на таблото ключове и тръгна към вратата. Погледна трупа на Павел, но този път дори не трепна. Просто го заобиколи и влезе на сухо в офис-сградата. Затвори вратата и завъртя ключа. Щракането на старата, но здрава ключалка не го накара да се почувства по-добре. Влезе в кухнята където Мартин се бършеше с един парцал, а Виолета стоеше до течащия прозорец и гледаше осветения от фаровете на буса паркинг отвън. Водата капеше от нея, образувайки локва на пода, но тя само трепереше без да издаде и звук.
-Марти...-започна той предпазливо и млъкна.
Мартин му хвърли един равнодушен поглед и продължи да се бърше лицето си с парцала, въпреки че дрехите му бяха подгизнали.
-Марти?-каза малко по-смело Иван.
-А?-той примигна.-Какво има?
-Какво ще правим?
-С кое?
-С тези говна, в които ни забърка!!!-Изсъска Виолета без да откъсва очи от прозореца.
-Аз съм ви забъркал???
Виолета се обърна. Все още трепереше като лист, водата се стичаше от дрехите ѝ, лицето ѝ бе бяло като лист, а устните- сини, но сивите ѝ очи горяха от гняв.
-Да, по дяволите!!! Ти си ви...
-Чук-чук-чук, има ли някой тук?
Виолета замръзна с отворена уста. Малката моторола, която до сега кротко беше стояла до мивката беше оживяла. Виолета погледна Мартин, но той не помръдна. Просто стоеше срещу нея и я гледаше с кафявите си очи сякаш очакваше отговор на някакъв незададен въпрос.
-Хайде, деца, знам, че сте ми сърдите, но това не пречи да си говорим.
Гласът беше същият-тих, спокоен, пълен с увереност сякаш държи в ръцете си целия свят. И имаше защо. Наистина държеше целия свят... техния свят... в ръцете си.
Никой от двамата не реагира. Само стояха един срещу друг и се гледаха. Бяха мокри, премръзнали, ужасно уморени и гневни... гневни един на друг, на гласът от радиостанцията, на целия свят.
-Няма ли да...-започна Иван, но Мартин го прекъсна остро без да откъсва очи от приятелката си.
-Да върви по дяволите!!! Няма да играя на шибана му игричка!!!
-Хайде момчета и момичета, започвам наистина да губя търпение! Не се преструвайте, че не ме чувате! Знам, че сте...
Иван стисна зъби и грабна радиостанцията. Натисна копчето и изсъска:
-Какво искаш???
Тихият смях накара Виолета и Мартин да откъснат очи един от друг и да погледнат към Иван.
-От вас, господин Никифоров само едно нещо-да умрете!
Иван погледна въпросително към Мартин.
-Какво по...
БУМ
Малката радиостанция експлодира в ръката на Иван и го разкъса на парчета. Ударната вълна блъсна Мартин и го запрати на пода. Виолета полетя назад и се удари в прозореца, разбивайки го с тялото си. Кръв и късове месо изпръскаха цялата кухня, боядисвайки стените в червено. Парчета плът и вътрешности заваляха от тавана. Във въздуха се разнесе острата миризма на кръв и пушек.
Мартин с мъка се изправи. Ушите му бучаха, а цялата стая се въртеше около него сякаш искаше да рухне отгоре му и да го смаже. Лютива и противна миризма опари гърлото му. Преви се и избухна в кашлица. Около него падаха късчета плът, който валяха от тавана като дъжд. Погледна там където допреди малко беше стоял Иван, но на негово място имаше само огромно кърваво петно разпиляно по тавана, стената и пода. Мивката беше разбита и от разцепената тръба бликаше вода мокреше стената, отмивайки кръвта и късчетата плът полепнали по нея.
-Виле!!!-изкрещя с пълно гърло, но едва чу собствения си глас.-Виолета!!!
Ушите ми пищяха толкова силно, че му се идваше да закрещи от болка. Виолета с мъка се отдръпна от прозореца и парчета строшено стъкло се разбиха с трясък на пода. Дъждът нахлу в опушената и окървавена кухня, но никой не му обърна внимание. Тя се завъртя към Мартин като марионетка, направлявана от неопитен кукловод и впери в него невиждащ поглед. Цялата беше изплескана с кръвта на Иван, а от ушите ѝ бавно се стичаха малки алени ручейчета и цапаха обеците ѝ. Тя извърна поглед към вратата и тръгна натам хлъзгайки се по късовете плът разпилени по пода.
-Виле!!!-изкрещя Мартин и олюлявайки се тръгна към нея.
Настъпи някакво черво и рухна по очи на пода. Вдигна поглед и едва сега видя, че по гърба на Виолета бързо се разширяват няколко петна кръв, а от раните стърчаха парчета строшено стъкло. Бяха я проболи като копия, когато експлозията я отхвърли назад.
-Виле!!! Виле!!!-изкрещя след нея Мартин, но тя продължаваше да върви с невиждащ поглед, залитайки по изплескания с парчета човешко месо под.
Приличаше на кукла с механизъм.
Мартин се надигна и залитайки и кашляйки от лютивия дим, който се стелеше из някогашната кухня, той тръгна след Виолета. Когато успя да излезе навън видя зеещата входна врата. Дъждът плискаше прага, а Виолета вървеше през паркинга. Прескочи проснатия труп на Павел, отиде до буса, чийто фарове все още светеха и отвори вратата. Седна на шофьорската врата и в този момент Мартин се затича към нея, крещейки с цяло гърло:
-Виле, недей!!! Слез от колата!!! Слез от...
Двигателят изръмжа, когато тя завъртя ключа. Мартин се подхлъзна, но се задържа прав и достигна до буса миг преди Виолета да включи на скорост. Заблъска отчаяно по стъклото:
-Виолета!!!Недей!!! Слез от колата... слез от колата, за Бога!!!
Виолета дори не го погледна. Дигиталния часовник на таблото освети мъртвешко бледото ѝ лице, опръскано с кръв и мократа коса, в която имаше късчета плът. Немигащите ѝ очи бяха впити в нищото, а от ушите ѝ продължаваше да се стичат вадички кръв. От лявото ѝ рамо стърчеше парче окървавено стъкло, но тя сякаш не усещаше болката.
Двигателят изръмжа и микробусът бавно потегли назад. Мартин тръгна заедно с него, блъскайки по стъклото, но тя сякаш не го чуваше. Посегна към дръжката на вратата, но точно в този момент бусът зави, той изгуби равновесие и рухна в калта. Колата потегли, хвърляйки след себе си кал и вода. Мартин се надигна и хукна след колата, чийто стопове се отдалечаваха в мрака.
-Виолета, върни се!!!-крещеше той след микробуса, но никой не го чуваше.-Върне се, вътре има...
Блясъкът го ослепи, а миг след това дойде адския гръм. Ударната вълна го блъсна като с чук и го запрати в калта останал без дъх. Горящите останки полетяха във въздуха...

Старецът лежеше на тясната койка с гръб към него, завит с протритото одеяло и не помръдваше.
-Ей!-каза Мартин и се приближи до него.
Веригата все още свързваше кракът му за стената. На пода се търкаляше празна бутилка минерална вода.
-Ей ти! Спиш ли???
Старецът не помръдна. Мартин се усмихна кухо. Онзи със сигурност беше дошъл и тук. Какво беше казал...
...ще ви избия всички ви...
Пленникът определено беше един от всички. Просто един нежелан свидетел, който нямаше къде да избяга или как да окаже съпротива. Щом те не бяха успели та той...
Мартин без особено надежда го стисна за слабото рамо и го дръпна. Старецът падна от койката, оплитайки се в одеялото.
-Какво по...-измърмори смаяно Мартин и се наведе.
Килията изведнъж се залюля около очите му и той рухна на колене. Опита се да изкрещи, но от гърлото му не излезе и звук. Стоеше коленичил до старецът, оплетен в одеялото и с крак все още свързан с дебелата верига за стената и гледаше безчувствените му мънистени очи впити в тавана.
-Господи-изтръгна се от гърлото му.
-Бог няма нищо общо с това, господин Стоев-чу глас зад себе си.
Беше спокоен, уверен... и познат. Опита се да извърне очи, но в този момент тялото му го преде и Мартин рухна по очи на пода. Нечии крака, обути в окаляни гумени ботуши се приближиха до него.
-Трябва да ви призная, че наистина от много време чакам този момент.
Същия глас...онзи глас!!!
Мартин се опита да изкрещи, но от гърлото му излезе само тих стон. Тялото му отказваше да го слуша. Стоеше отпуснато на пода като буца месо и единственото, което можеше да направи бе да гледа същите тези гумени ботуши, които се приближиха до него. Мъжът клекна, много нежно стисна лицето му в длани и извъртя главата му на една страна, за да може да го погледне в очите.
Старецът се усмихна широко. Лицето му бе все така бледо, с тъмни кръгове под очите, бялата му коса редееше, но въпреки това се усмихваше топло.
-Не се притеснявайте, господин Стоев-старецът го потупа с ръка по бузата.-Парализата е само временна. Дължи се на малкото количество тетродотоксин, с което намазах резето. По принцип е смъртоносен, но в малки количества причинява само парализа, която ще отшуми след час-два. Това ще ни даде достатъчно време да си побъбрим
-За..-изтръгна се от устата му толкова тихо, че сам едва го чу.
-Защо ли?-старецът се усмихна още по-топло.-Ще ви покажа.
Той бръкна в джоба на анцуга си и извади малка снимка. От нея се усмихваха мъж и жена, които прегръщаха русо момиче на около 13 години.
-Помните ли детето, господин Стоев?-старецът погледна снимката.-Тя ми беше племенница. Казвам „беше“, защото сега е мъртва. Вие и вашите хора я убихте преди 9 месеца след като семейството ѝ не успя да плати откупа на време. Жената на тази снимка ми е...-той въздъхна тихо, гледайки фотографията-... беше моя по-малка сестра. Самоуби се след като разпозна тялото на единствената си дъщеря, което вие бяхте захвърлили в една канавка. Прерязала си вените, докато съпругът ѝ търсел ковчег за детето им. Колкото до баща ѝ... той не ме харесваше, но напълно го разбирах. Човек с моя занаят рядко е обект на възхищение, но за мен най-важното беше, че обичаше жена си и детето си и правеше за тях нй-доброто. Той умря преди два месеци. Напил се до смърт, качил се в колата си и блъснал един билборд с 90 км/ч. Погребах го до сестра ми и племенницата ми в затворен ковчег.-Старецът прибра снимката в джоба си и отново въздъхна.-Трябваше да изчакате само един ден... един-единствен ден и щяхте да си получите парите. Вече ги бях превел и сестра ми трябваше само да ги изтегли и да ви ги даде. И вместо да изчакате още съвсем малко вие решихте да я убиете! Та тя беше само на 11 години! Какво толкова можеше да ви направи 11 годишно момиче за един ден?-той поклати глава.-Сега вече разбирате мотивите ми. Вие унищожили всичко, което съм обичал и реших, че трябва да ви върна жеста.
Старецът се изправи, стисна носа си и го дръпна. Той се разтегна като гумен и изведнъж бледата набръчкана кожа се скъса. Под нея се показа млада, розова и гладка плът. Старецът се усмихна широко, заби пръсти в челото си и дръпна, смъквайки оредяващата бяла коса. Под нея лъщеше гладко обръснат череп. Мъжът продължаваше да къса парчета от маската и след няколко секунди от лицето на старецът бяха останали само няколко белезникави парчета гума.
-Е, какво ще кажете?-мъжът се усмихна.
Бръчките, бялата коса, бледостта, тъмните кръгове под очите... всичко беше изчезнало. Мъжът, който сега стоеше над Мартин бе млад, с гладка розова кожа, а бръчките около устата и очите му- едва видими. Веждите и косата му бяха обръснати и черепът му леко блестеше на светлината на жълтеникавата крушка на тавана.
-Знам, че не ме познавате, господин Стоев, но за сметка на това аз ви познавам отлично. Имах интересен разговор с вашия приятел Плъха, който беше така любезен да ми разкаже всичко за вас, за приятелите ви, за това място-той махна с ръка, обхващайки тясната килия.-През последните няколко месеца подготвях това малко представление за вас и вашите приятели. Знаете ли колко усилия положих докато сложа всички камери и подслушвателни устройства, да изрежа тайните врати, да създам един нов човек, който ще ви изкуши да направите последен удар преди да се оттеглите, фалшивата му и толкова загрижена дъщеря? Сигурно ще се запитате защо съм си дал целия този труд? Защо просто не ви застрелях всичките, а вместо това ви убивах един по един? Много просто- трябваше да страдате... да страдате така както страда сестра ми, когато погреба детето си, да страдате както страда мъжът ѝ докато се сбогуваше за последно с жената и детето си, да страдате както страдах аз докато избирах ковчези за тези, които обичам!!! За това го направих! И не можете да отречете, че се получи страхотно, нали? Мислех си, че ще се усетите доста по-рано кой е мистериозния убиец, но явно съм ви подценил. Трябвало е да четете повече криминални романи. Навремето страшно се увличах по Агата Кристи, Жорж Сименон, Реймънд Чандлър, Дашиъл Хамет... сещате се. Обръщали ли сте внимание на един интересен момент- в началото всички ...абсолютно всички... подозират иконома. Той да е убиецът винаги изглежда толкова логично, че героите в историята са убедени, че е той. И все пак... и все пак някак си всичко може би е прекалено логично... при това до тогава степен, че очакваме накрая истинския извършител всъщност да е братовчеда Клайд или пък племенница Джейн. Но сме шокирани да разберем, че все пак наистина е иконома. Странно, нали? Ако бяхте помислили малко щяхте да се досетите, че и сега е иконома, но...-той сви рамене.-А сега, ако не възразявате, с вас трябва да си поговорим. Обещах ви, че няма да доживеете изгрева и смятам да изпълня обещанието си, но преди това...-той извади от джоба на анцуга си нож и отвори острието. Сребристото острие проблесна мътно на светлината от крушката-...преди това трябва се налага да споделите част от болката ми. И не се притеснявайте, викайте колкото искате... ако можете. И без това няма кой да ви чуе.
Мъжът го стисна за ръцете и го задърпа по мръсния под към средата на стаята. Остави го там и се върна до леглото. Ритна оплетената в одеялото кукла настрани и бутна койката. Под нея зейна плитка дупка изрязана в пода. Извади от там един найлонов дъждобран и го облече. Закопча го и се обърна към Мартин, който все още лежеше на пода без да е в състояние да помръдне. Усмихна се топло, намятайки прозрачната найлонова гугла:
-Опасявам се, че доста ще цапа, господин Стоев.
Ножът проблесна мътно в ръката му, когато тръгна към безпомощната си жертва. Мартин закрещя от ужас, но от устата му не излезе нито звук.


Публикувано от alfa_c на 12.04.2013 @ 17:02:12 



Сродни връзки

» Повече за
   Разкази

» Материали от
   dred

Рейтинг за текст

Средна оценка: 0
Оценки: 0

Отдели време и гласувай за текста.

Ти си Анонимен.
Регистрирай се
и гласувай.

Р е к л а м а

21.05.2022 год. / 12:21:40 часа

добави твой текст
"Винафи е иконома (част трета)" | Вход | 1 коментар | Търсене в дискусия
Коментарите са на публикуващия ги. Ние не сме отговорни за тяхното съдържание.

Не са позволени коментари на Анонимни, моля регистрирай се.

Re: Винафи е иконома (част трета)
от Dred на 12.04.2013 @ 19:58:31
(Профил | Изпрати бележка)
ААААААА, м*мка му!!! Не съм видял правописната грешка в заглавието!!! Ужасно съжалявам!!!!