автор: iszaard

Когато бях дете си мислех често,
че някак безпричинно съм дошла.
Не беше никак лесно да наместя
в главата си държави, имена.

Когато бях дете, велик магьосник
развеждаше ме в скритата страна.
Да бъда с него беше много просто.
За миг се гмурвах в сънена вода.

Пътувах често в изгревите лунни.
Ту бях отсам, а после пък не бях.
На другите небивалици чудни
разказвах. После просто спрях.

И беше трудно, толкова различна,
да пазя от сърцето си страха.
И трябваше поне да заприличам
на някого. Например на жена.

И после бавно образа изграждах.
Повтарях си, че уж е за добро.
Но болката с годините порастваше.
Превърна ме в обрулено дърво.

И клоните ми взеха да изсъхват.
Чернеят, даже без да разцъфтят.
Разпъната е цялата ми същност -
една съм тук, а друга съм отвъд.

Живея ей така - ни рак, ни риба,
и сушата не мога да търпя.
Хрилете ми с годините се скриха,
макар, че начертах си път назад.

Не път, уви, а само жалка скица.
Измислих я, страха да заглуши.
А бях дете със слънчеви зеници,
люлеещо се в люлка от звезди.