автор: yotovava

Приижда мъглата в последния пристан – душите ни.
Сприи се втурват в мисълта ни – и суркат дикани.
Тъмнина, след която светът ще застане на прицел,
е на път да превземе последната жертвена граница.

И понеже приспа неуморния страж в умовете ни,
като птица във клетка съвестта ми се мята – неканена.
Но потъва в калта от неспирни словесни картечи
друмът, който отвежда неотменно до скута на мама.

Знам, че тя е превърнала в хлипане всяко очакване
и посяла е в детската стая дъха на липи.
Час по час зад стъклото наднича, завесите глади,
пред портрета на татко избърсва сълза – и шепти.

Аз не знам за какво ми нарежда на думите връвките
и защо ги заплита на възли в мълвежен ширит.
Но видях, че в прозореца гукат тревожните гълъби,
а върбата прощална е пуснала свойте коси.

Не усетих кога ме приучи мъглата да чакам,
как да дебна зад ъгъл да не би да се срещна с врага.
А когато внезапно са сблъскам със някой приятел,
да притихвам – и над вежди да клатя гневливи рога.

Мамо, вярвай на Бога – най-после ще стигна дома ни –
прегорял, преоран – и съсухрен от чакане мъж –
да положа на скута ти груби, обръгнали длани,
нека в тях да се лее на сълзите лечебният дъжд.

Щом ме видиш, гребни ароматите скришни в долапа,
чай свари ми – да подскочи чайникът, весел и буден.
И – преди да заспя, ме помилвай, разкажи върху камъка
как твоят син се е върнал – онзи отчаяник блуден.