автор: kristi

В памет на баща ми, който се казваше Райко.

1.
Толкова много картини
нарисувах с очите си,
че не останаха цветове.
Бяха пъстри.
Сега – само шикалки празни.
Тъмни орбити, по които
скачат дни – скакалци,
преди кориците на хербария
да се затворят и…
И да няма дни - скакалци.

2.
А вишната Ралица
е отворила своя чадър
под априлския дъжд
и дава кураж на зюмбюлите,
на лалетата,
на малките охлюви,
( вече щъкат и те )
на божура, на люляка,
на умората в мен,
която не е пролет, не е пролет,
а един нищо не значещ рефрен.
Ех, моя вишничке,
моя бяла поличбо,
тате те посади.

3.
Развъртя се онова ми ти слънце,
запретна ръкави,
повдигна фустана на къщата,
с иглика накичи прозорците й,
приседна на стария праг
и запя ми:
Райко, чедо, нощем не слиза.
Райко поляни в утро полива.
Милни са му поляните, дъщеро,
насред дива и върла коприва.
Райко високо не се големее,
но
Райко, дъщеро моя, не грее,
ако забравила си да пееш.

08.04.2013
Стрелча