автор: ringo

Бе в сезона на лудата пролет,
отброяваше звънко капчукът,
бяха тъкмо тревите наболи...
На сърцето ми тихо почука.

Двоумях се дали да те пусна,
нараняван от минали гости.
Ти помоли съвсем безизкусно
с думи топли, сърдечни и прости:

„Ще ти бъда завинаги вярна,
ще ти бъда водата и хляба!
И на пътя на сили коварни
ще застана за теб, ако трябва.

Във замяна ще искам да мога
над съня ти крило да простирам,
Да съм с тебе във радост, в тревога,
в твойта обич покой да намирам.

Но случайно не се ли получи,
ще си тръгна, щом кажеш : „Иди си!”
Той, животът, на всичко ни учи,
но от него не всичко зависи!”

Тъй ми рече и млъкна във мрака...
Във сърцето си пуснах те просто.
И разбрах, че аз тебе съм чакал –
най-желана от всичките гости!...