автор: avloeis

Утрото отново бе слънчево и приятно, но с приближаването на вечерта небето се покри с тъжни, разплакани облаци.
Следобеда Джен прекара в стаята си, поправяйки старите кукли, директорката напълно бе съгласна с идеята й да бъдат дарени на дома за деца и дори го оповести пред цялата Академия, за да може желаещите да дадат свои вещи. Новината за дарителската кампания бързо превзе коридорите и за една седмица бяха събрани пет сандъка с играчки и дрехи. Дори клуба по Стари занаяти предложи на Дженифер да помогне с поправката. Тя изпита голямо удоволствие от това да прави нещо добро и най- вече от самата себе си, бе горда, че прояви интерес като малка към шиенето и други занаяти въпреки че не беше длъжна, дори родителите й бяха леко против. Като дете искаше да знае как се прави всичко, обикаляше навсякъде и щом нещо привлечеше вниманието й тя се опитваше да го запомни. Обичаше да излиза с дойката си на пазар и често спираше при местните занаятчии, за да се научи на нещичко, а те с удоволствие показваха на малкото момиченце своите способности и я изпращаха с малък подарък. Как й липсваха тези моменти! Всичко беше толкова просто и приятно..
За месеца, в който Джен работеше и говореше с хората около себе си, учениците промениха отношението си към нея и мнозина пожелаха приятелството й, но тя деликатно ги запази далеч от личното си пространство. Остави ги да се въртят около нея, да й помагат, споделят и търсят съвети, но тя оставаше студена и непроницаема, единствено към Амброас нещата стояха по различен начин. Увлечението й към него се засили и все по-често се опитваше да бъде близо до него и да говорят. Бе истински объркана и разочарована от неговото отношение или по-скоро липсата на такова и най-вече от срещите му с Натали, които ставаха все по-чести. Имаше чувството, че полудява щом ги видеше, а Рамон наливаше още масло в огъня, когато й разказваше за срещите им и явното увлечение на сестра му към Амброас. Двамата на свой ред продължиха в търсенето на истината за инцидента преди петнадесет години, когато Маргьорит починала по време на новоготишната постановка, а Джанет в опита си да я спаси загубила паметта си и напуснала училището. Дженифер се учуди, че не откриха никаква информация за новото момче, за което говореше Маргьорит в дневника си, изглежда той наистина не бе човек. На няколко пъти се опита да разбере кой бе сегашният ангел, който да търси Равновесието и дали изобщо то бе Натали. През ума й мина идеята, че пратеникът е Амброас, но побърза да изгони тази мисъл от главата си, стори й се абсурдно..
- Дженифер! – тя чу името си да ехти в коридора и се обърна, бе директор Кларинт, която изглежда я бе викала няколко пъти, за да се обърне с първото й име. – Елате в кабинета ми за момент!
Момичето влезе в просторното помещение и се настани на един от фотьойлите с гръб към прозореца. Госпожицата извади една бонбониера и я почерпи, преди да се настани срещу нея. Изглеждаше както винаги строга в сивия си костюм и коса в стегнат кок на тила. Лицето й безизразно както винаги не издаваше каквито и да било емоции, сякаш бе статуя.
- Желая да обсъдя с вас престоя Ви в стая 342. – кафявите й очи внимателно проследиха изражението на лицето на момичето пред нея. – Възнамерявам да махна наказанието Ви. Според мен заслужихте през този един месец благосклонността ми!
- Благодаря, госпожо! – смирено отвърна момичето.
- Все още съм госпожица! – подчерта тя с болезнена нотка в гласа. – Какво ще кажете да се преместите още днес в стая 210 в дамското общежитие?
- Ако е възможно бих желала да ви откажа! Вярно е, че съм единственото момиче в Академията, което в специалност Джентълменство и в мъжкото общежитие.. – тя замълча, за да подбере подходящи думи, бе нервна, но не й пролича. – Въпреки всичко предпочитам да остана така както съм. Стаята ми харесва и никой не ме безпокои. В нея се чувствам добре! Освен това често има извънредни тренировки, които ще пропускам, ако съм в дамското общежитие.
Директорката остана няколко мига загледана в момичето пред себе си. Опитваше се да разгадае мислите й. След като явно получи или не желаните отговори тя каза със същият безпристрастен глас от преди:
- Госпожице Влаомис, нали осъзнавате, че това е еднократно предложение?
- Напълно!
- Добре тогава! Нека нещата останат така като са, но очаквам от вас да подобрите оценките си и да не влизате в конфликти!
- Ще вложа всичките си усилия, за да изпълня заръката Ви, Госпожо Директор!
- Госпожице Влаомис, имам една молба към Вас. – безизразната й маска се разчупи от леко притеснение и неувереност. – Ще имате ли възможност да преподавате пиано на децата от приюта? Осъзнавам, че това е извън вашите задължения, но Вие сте една от най-добрите ни пианистки, а преподавателите в Академията са прекалено натоварени и заети, за да ангажирам тях... – тя не бе сигурна какво повече да каже, тъй като осъзнаваше, че няма право да моли своя ученичка за подобно нещо. – За да разведрим децата, а и наближават празници, с директор Алтрин се спряхме на пияно, тъй като и много са желаещите да се обучават. – госпожица Кларинт спря за миг.
- С удоволствие! – усмихна се Дженифер, използвайки нейната пауза, идеята й се стори чудесна.
Директорката остана леко изненадана от бързото й съгласие, но това бързо премина в щастлива сдържана усмивка:
- Благодаря! – отдъхна си тя, но се сети и за друго. – Разбира се, трудът ви ще бъде заплатен като на истински учител!
- Няма нужда! – категорично отказа Дженифер. – Ако толкова настоявате да ми бъде заплатено, предпочитам да дадете парите на приюта, за ремонт или други необходими неща!
- Вие сте ангел! – неволно възкликна госпожицата, въодушевена, стряскайки леко Джен с думите си. – Ще Ви изправя графика утре. Кажете ми, ако нещо не Ви устройва или тревожи!
- Благодаря!
- Аз съм тази, която да ви благодари, госпожице Влаомис! Наистина оценявам вашата щедрост спрямо птиюта!