автор: svdonchev

Особен човек бе селянинът Дачо. Непроницаем, зъл, ограничен, но хитър, той прекара живота си в сянката на по- работливите, не прояви амбиция и не захвана свястно занимание. Тези, които го познаваха завистливо шепнеха " Дачо прекара живота си по журнал", така казваха, а той нехаеше за всичките им приказки, гледаше околните с вродена непричзън и
бързаше да улови последните светли минути, да хукне забързан и гологлав направо през полето, към могилите. Там прекара живота си той, вечно под земята, потаен като къртица, обсебен от вековната пръст и мирисът на отдавна заровени чудеса. „ Ей така, ще го затрупа пръстта някой ден..и няма и да го намерим”- казваха хората, но той оцеляваше всеки божи ден, завръщаше се по тъмно като излъган крадец, движеше се покрай оградите като сянка, влизаше в къщата си, често без да пали и лампата. „ Може и да е намерил нещо?”- се чудеха понякога хората „ Така да бърза да се прибере тихомълком и да не пали?”
Какво ли се случваше нощем в тази тиха, безлюдна къща? Останали ли бяха някакви чувства в душата на Дачо или там се бе промъкнала злобата?
Синовете му, отдавна заминали в града, не се завръщаха да го посетят, жена му, груба, тромава и упорита в работата като добиче умря преди четири години. Беше живяла в пълно безхаберие към всичко красиво наоколо, без да приласкае някого или да поиска да бъде помилвана. Точно когато й предричаха дълъг живот заради тази безчувственост, тя умря. Намериха я до любимия парник, седнала като за кратка почивка, стиснала най- удобната си мотика, с разнищена забрадка върху очите. Дачо я погреба, прекръсти се и се отдаде на могилите. Лазеше, копаеше, промъкваше се като призрак зад слабия лъч на фенера, там го осветяваше зората, там клекнал ядеше студения си обяд, докато бездомни кучета го обикаляха съвсем отдалеч, настръхнали от лошите му очи. Пак там го застигаше тъмнината.
Лошо спа Дачо през цялата нощ. От три дни не бе спирало да вали хладен, есенен дъжд. Понякога се усилваше, трополеше по ламарината и мътеше локвите, но най- често бе тих, досаден като непрекъснат шепот, ръсеше се отегчително, мокреше, заглушаваше всякакви шумове и стъпки. Вече просветляваше. Дачо се изправи и седна в лепкавото легло. Вгледа се тъпо в малкото предмети из стаята, още несвикнал в тъмното. В този миг чу шума. Неясно и непрекъснато бучене, сякаш нещо голямо се бе откъснало и сега наближаваше селото. Изправи се и приближи прозореца. Видя двора, залостената врата, улицата без тротоари, надникна сънено в другата посока, там, след изоставеното ремарке започваше поле, след него горичката преди изкачването към язовира. Тогава я видя, водата. Спускаше се много отдалеч и прескочи върха, бясна и неудържима. Не проличаше на вода, а на кълбета пара, изпусната от някоя машина. Проправи си широк път в гората, заля полето, не се примири, изравни една от могилите, събра всякакви отломки за по- голяма сила и нападна селото. Дачо се отдръпна разтреперан от прозореца, клекна и скри главата си с ръце. Усети как пода се тресе под чорапите му. За миг се видя как се премята гол и беззащитен и вълните го запращат във всички посоки. Чу се силен трясък, някъде падна ограда, кучета отчаяно лаеха из дворовете, после грохота погълна всичко, грохот и плясък от преминаваща вода. Мина минута, все така в шум, чупене на предмети, отнесена пръст. Дачо отвори очи, повдигна се и погледна през прозореца. Навсякъде вода, сега по- бавна, черна, плъзгаше се и проникваше из най- сухите кътчета, поглъщаше всичко за миг и продължаваше по пътя си. Улицата се бе загубила, нямаше я неговата паянтова му дворна врата, нито оградата, която много отдавна бе позакрепил с едни крадени тухли. Погледна през прозореца нагоре към билото, оттам водата не спираше да се спуска по вече излъскания склон. Разсънен от ужаса съвсем, Дачо усети как разсъдъкът се завръща в главата му. Беда, беда ги бе сполетяла, наводнение. Сега всичко ще остане под водата, всичко ще се разруши и погуби.И с могилата е свършено, с кой знае какви находки в нея и тя се изравни със земята. А откъде е всичката тази вода? Как откъде, от язовира, стената се е скъсала от дъждовете. Обърна се, грабна панталона, обувките и слезе по дървената стълба. Бързо, да спасява каквото може докато е по- ниска водата. После се спря и помисли. Какво да спасява в тази обедняла от годините, съборена от немарливост къща? Остатъкът от покъщнина, която отдавна е за изхвърляне, малкото оцелели предмети, които му навяваха досада с упорството си, кое си струва да бъде преместено на сушина и спасено? Гледаше с празен поглед как водата залива празния двор, когато една дръзка мисъл го накара да се усмихне насред разрушенията. Наводнението дойде изневиделица, водата ще се вихри, ще потопи, ще събори, ще изпочупи всичко паянтово, после ще се усмири, ще се уталожи и ще се отдръпне. Скоро ще дойдат спасителите, с дъждобрани, с лодки, с големи камиони. Ще дойде и министър, да изкаже съжаление, да огледа щетите и да се разпореди за контейнери с одеяла, храна, лекарства. Ще отпуснат и пари, стопаните да поправят събореното. Сега е шансът на Дачо. Наметна ватенката и скочи пъргаво в мазето, да търси лопата и чук, преди да е залято съвсем. Бързаше като обезумял. Трябва да събори всичко оцеляло, ако успее и му остане време, цялата къща ще бутне, нова ще му вдигне държавата после, бедствие е това. А дъждът не спираше да вали, дори се бе усилил, сякаш се стремеше и той да помогне на водата. Нагази в двора, приклекна да не го гледат съседите, вдигна чука и с два замаха бутна останалата ограда. Премести се и предпазливо събори навесчето пред входа, някога остъклено, сега облепено с амбалажна хартия. Когато свърши и тази работа се зае със стените на къщата. Подхвана тази, която разделяше лятната кухничка от мазето, там водата бе най- плитка, а и ще бъде по- лесно рушенето, защото тухлите отдавна се бяха изронили от влагата. Блъскаше ожесточено, с голямо усърдие, сякаш от това зависеше животът му. Появиха се първите пукнатини, паднаха откъртени тухли, стелеше се прахоляк. Стената поддаде, той хвърли чука настрани и я подпря с голи ръце. Всичко рухна и той изскочи навън да не се задуши от пушилката. От другата страна на улицата се чуваше женски глас. Дачо скришом надникна и видя съседката, беше побягнала до терасата на втория етаж, наметната с късо кожухче под което се белееше нощница, гледаше с ужас водата наоколо и не спираше да дава съвети на мъжа си отдолу, той газеше напосоки с ботуши до коленете и събираше умрели птици из двора. Вече се бе развиделило. Водата продължаваше да се покачва и да залива, да всява ужас, но сега по- кротко, някак неумолимо и подмолно. Някъде от края на улицата се чуха напрегнати, мъжки гласове, след тях задавен шум от палене на моторна лодка. Дачо разбра, че първите спасители се готвят да обикалят из къщите. Обърна се бързо и нагази в антрето. Долу, в края на стълбите, там където започваше мазето, водата се бе вдигнала почти до човешки ръст, а отдавна забравени предмети плуваха, местеха се, блъскаха се в стените, натрапваха се пред погледа му, сякаш му напомняха миналото. Отхвърли глупавите мисли и заслиза по стълбите, а водата се завихряше около колената му. Вътре бе мрачно, въпреки, че бе съборил стената. Спря, защото точно срещу него, в ъгъла на ниската стая се поклащаше странен предмет, който при всеки тласък на водата, примламваше като запалена искра по тавана. Напрегна се Дачо, приведе се, затихна. Пристъпи крачка напред. Сега я видя по- добре и студ, по- страшен от студа на придошлата вода, скова краката му. Златна маска, матова, памтивековна, прикована сякаш към парче тъмно дърво. Не спираше да се олюлява, като малка, детска лодчица, течението я завърташе по средата на стаята, по близо до невярващите очи на Дачо, блесваше, примамваше, после ниски новопоявили се вълнички я отдалечаваха отново към края на стаята. Злато! Тъй дълго чаканото, тъй отчаяно търсеното с годините в мрака на могилите злато бе доплувало само при Дачо! Огледа се той с недоумение в тишината и за един миг разбра, всичко му се проясни. Водата се бе спуснала бясно от отприщения язовир, бе помела гората, а след нея и могилата. Бе разрушила всички прокопани тунели, бе измъкнала със сила всички заровени в пръстта предмети и ги бе повлякла със себе си по стръмнината. Колко ли безценни и отдавна търсени антики са полетели в един миг към селото? Какви ли чудни накити са се превъртали в мътната вода и са проблясвали, преди да потънат обратно? А как така се случи, че тази безценна, златна находка се залута при лудешката гонитба с водата и от толкова други, избра точно неговата отворена врата, влетя в неговата закътана изба?
Вдигна очи нагоре към опушения таван Дачо, да благодари за неочаквания дар, да покаже цялото си примирение към онзи Бог, за който толкова отдавна не си бе спомнял, на когото не си бе правил труда да отдели и дума за послушание, дори когато лазеше коленичил в могилите.
Отвън някакво голямо, засилено дърво се удари с грохот в стената и къщата потрепери. Парчета мазилка паднаха във водата и направиха кръгове, като от скочила риба. Стресна се Дачо от шума и погледна към откритието си. Жълтееше се маската и хвърляше отблясъци из всички стени на мазето. Пристъпи на пръсти във вода над гърдите, твърдо решен да прибере божият подарък. Направи няколко крачки, опипвайки дъното. Таванът се разтресе глухо и две внезапно оголени греди се свлякоха с парчета мазилка надолу, без да се отскубнат съвсем и замряха там, където доскоро ги бе крепяла съборената от Дачо стена. Чуваше се пукот и глухо разковаване на пирони, отхлабени от тежестта. Поколеба се Дачо пред опасността да бъде затрупан, замисли се. Дали да избяга предвидливо от мазето, да се отдръпне и да изчака водата да се уталожи. А ако дойдат спасители, наблюдатели на бедствието някакви, ако видят случайно златната му антика и алчно я поискат, защото принадлежи по закон на държавата, как ще я прежали после, как ще ги остави да я отнесат? Погледна към нея. Продължаваше да се поклаща в края на стаята заобиколена от плаващи вехтории, сега помръкнала от мрачината на падащия дъжд, но все така примамлива. Няма да я даде на никого, няма да изостави късмета си. Отново се чу зловещ пукот някъде над главата му, но той не издържа. Хвърли се напред с гърди срещу водата и протегна ръце. В този миг гредите не издържаха, таванът изпъшка в последно отчаяние и се срути върху Дачо, заедно с оскъдната покъщнина от етажа. Остана трополенето на дъжда и плясъкът на успокоявящата се водна стихия.
На следващият ден, водата се отдръпна съвсем, остана само рядка кал и довлечени предмети, застинали на всевъзможни места. Група от местни и пристигнали отдалеч спасители спряха пред къщата на Дачо, огледаха със съжаление останките, пребродиха двора, подвикнаха му името без резултат. Бяха решили вече да се отправят да помагат другаде, убедени, че Дачо е пропуснал и наводнението, бродейки из далечните си, тайнствени места, когато съседката им подвикна, че го е видяла да се суети из двора изплашен, обезумял и пъргав като хищник, докато водата заливала къщата му.
Тогава хората влязоха и разгледаха останките. Навсякъде из къщата бе пустош, неразбория и разруха. Накрая някой се досети да разместят рухналите греди в мазето, единственото място, което не бяха проверили. Там намериха Дачо, отдавна мъртъв, мокър до кости и свит на кълбо в стремежа да се предпази от падащият таван. По- късно, когато го извадиха с одеяло, видяха, че дори в смъртта, стискаше отчаяно и с двете си ръце, някакъв предмет. Отскубнаха му го с голяма мъка. Беше някаква стара маска- самоделка, стъкмена от непохватни ръце, съвсем детска, наполовина облепена с парчета станиол, едва прикрепена с ръждива тел за парче картон, маска от някакъв отдавна отминал, селски карнавал или просто направена за игра от моментна детска приумица.
Дълго след това, разбрали подробности за случилото се с Дачо, хората от селото бяха започнали някак да се колебаят. Не са го познавали този човек все пак, имал е сърце, имало и стаени чувства в това самотно сърце, щом в страшните мигове на студ и прииждаща вода, вместо да бяга е притискал до гърдите си единственият спомен от отдавна напусналите го синове.

К Р А Й