автор: angar

За да му заверят билета, ловецът трябваше да се отчете с вреден дивеч – да е убил една лисица и да предаде 25 чифта крака от сиви врани или от свраки. Трябваше да предаде за унищожение отрязаните уши на лисицата
или да представи кожата, на която пробиваха ухото, за да личи, че вече някой се е отчел с нея.
По свраки рядко някой стреляше – бяха дребни и трудно се улучваха, “минаваха между сачмите”. А и ловец с пушка трудно можеше да ги доближи, въпреки че когато си без пушка не се плашеха от тебе.
Пък и ловът не е евтин спорт. “Бумче – самунче!” – казваха. Защото един патрон струваше колкото един хляб. Или казваха: “Бум! – типов”;“Бум-бум – добруджа!” Гръмнеш с едната цев – все едно че си купил един типов хляб; гръмнеш с двете цеви една след друга, все едно че си похабил един бял хляб тип ”Добруджа”, който беше два пъти по-скъп от типовия.
Сврачи крака, за да се отчетем, се купуваха чрез посредници от овчарниците и свинарниците – край тях винаги имаше много свраки, и работещите в тях имаха някакви начини да ги излавят и убиват. Цената на чифт сврачи крака вървеше по 40-50 стотинки, а преди заверяването на билетите достигаше и до един лев. За да се отчетеш за убита лисица трябваха 25 лева.
Аз реших, че лисиците ще мога и трябва да си убивам сам. На варда.

Ранно утро – изтокът гори, а на запад има тъмни багри.
В храстите приседнал призори, чакам аз лисицата “на варда”.

Над тревата вятърът снове. Зайците, по два, по три, се гонят.
Срещу многото си врагове, те защита имат – да се плодят.

Недалеч, наострила уши, спира и сърничка боязлива.
Нея аз я зная от ланѝ, и се радвам, че е още жива.

В миг ме сепва плясък от крила. - кой изплаши сънените птици?
И след ятото, като стрела, се понася огнена лисица.

Рязък изстрел. Ехото кънти. Пак избързах, пак не я улучих.
Пак ще кажат старите ловци: още много трябва да те учим!

Ставам и си тръгвам за дома. Утрото е слънчево и бистро.
Хубаво е. И не ми тежи даже този неуспешен изстрел.

Така се развиха нещата.

“И след ятото, като стрела, се понася огнена лисица” (!?) Каква глупост, лисицата да не би да лети? – би казал един критик от сайта, визирам себе си.

Не лети, но се понася! А в един момент и така подскача, че сякаш литва!
Три или четири пъти съм виждал лисица да вдига ято или двойка яребици. Тя се засилва към тях още докато са на земята. Птиците излитат, а лисицата устремно се спуска след тях и докато те наберат височина, се опитва да ги настигне, а в последния момент със скок нагоре се опитва да хване някоя. Не съм виждал да успее, но кой знае, щом винаги опитват и го правят, може някога и да успяват. Във всеки случай виждал съм, в научно популярен филм, как по този начин лисица хваща фламинго. И как тази лисица постепенно и се специализира в този лов.

И една “вечерна” лисица се опитах да причакам. Беше август, смрачаваше се, и я видях далече в средата на едно стърнище. Стоях на един кръстопът, там където поясите се събират, и си помислих, че лисицата ако е тръгнала към стопанските дворове, точно през този кръстопът ще мине.
Привечер животните излизат с настъпването на здрача, “когато всички волове придобиват еднакъв цвят”. За жалост, от този момент до настъпването на пълната тъмнина времето е много малко.
Приседнах в храстите и я наблюдавах. А тя се залови да мишкува. Виждах я как ту подскочи, за да хване нещо, ту започва да рови земята. А продължаваше да се смрачава, и скоро вече я виждах само когато се движеше, а ако застанеше неподвижна, не можех да я различа.
Най-после лисицата сякаш си спомни за къде е тръгнала, изостави мишкуването и се отправи право към мене. Отчетливо се виждаше бялото под шията и на гърдите ѝ. От вълнение сърцето ми така силно заби, че се изплаших да не би и тя да го чуе. И тя сякаш наистина го чу, и се закова на място. Ако в този момент веднага бях стрелял, сигурно щях да я убия. Но аз изчаквах, дано още малко се приближи, за да бъде изстрелът още по сигурен. И като постоях малко, вече не бях сигурен къде точно се намира, а и тя повече не се раздвижи, и повече не я видях.

Но една сутрин бях излязъл за пъдпъдъци и гургулици. Слънцето току що се беше показало. И видях как далече от мене, през угарта, към пояса, се прибира една окъсняла лисица. Лисицата влезе в пояса, а аз си помислих: дали пък няма да тръгне по него?
Този пояс, както и повечето в този район, беше широк десетина метра. По краищата им, които се огряват от слънцето, растителността е много гъста и през нея нищо не се вижда; но по средата им обикновено животните или хората са направили пътечка. Влязох в пояса и застанах на пътечката.
И в двете цеви имах патрони за пъдпъдъци, от най-ситните. За всеки случай смених единия патрон с патрон със сачми за патица – патрони с по-едри сачми нямах, и застанах на средата на пътеката с поглед към страната, от която очаквах да се появи лисицата.
И тя се появи, ама как! Подгонила един заек, развихрила се в пълен галоп, разтворила зъби и нокти, аха да го захапе. Поисках да гръмна, докато бяха още далече, за да могат сачмите да се разпръснат в широк сноп, за да улуча. Дръпнах спусъка – ниц, пушката ми на предпазител. Мръдвам предпазителя, но заекът вече е пред краката ми.
Разправят, че тъй като очите на зайците им са отстрани на главата, напред не могат да гледат. И ако са подгонени и нямат време да въртят главата си за да се оглеждат, и ако стоиш на пътеката им, ще се блъснат в тебе, без да те видят.
Заекът стигна на метър до мене, отскочи встрани и изскочи от пояса към угарта. А лисицата изобщо не ме видя – очите ѝ бяха само в заека. С разперени нокти на предните крака, с разтворена зъбата уста, метна се след него.
Извъртях се инстинктивно към тях и гръмнах. Как съм го направил не помня. Не съм се целил, не съм мислил. Само усетих, че зад завесата от зеленина нещо падна.
Излязох от пояса и се огледах. Някъде на петдесетина метра, изправен на задните крака, стоеше и се оглеждаше заекът. Но това може да е бил и друг заек. А на два три метра от мене лежеше лисицата. Изпъната, неподвижна, с глава към страната, от която беше дошла.
Няма начин да съм я улучил, помислих си. При това бях гръмнал с цевта, в която беше патронът за пъдпъдъци, със сачми ситни като прах. С такива сачми нищо, освен пъдпъдък, кос или врабче, не може да се убие.
Значи лисицата не ме е видяла, чула е изстрела, но не знае откъде е дошъл, и сега се преструва на умряла, докато разбере накъде да побегне.
И аз бавно, бавно, като я държах на прицел, заотстъпвах назад, за да се поотдалеча от нея - на разстояние, от което да съм сигурен, че ще я улуча, без снопът сачми да е толкова плътен, че да я разкъса. Отдалечих се на петнайсетина метра и стрелях. И не я улучих – сачмите разпръснаха една буца пръст до нея. Но лисицата не мръдна. Приближих се. Побутнах я с цевта на пушката - все още ме беше страх, че може и да е жива, и ако посегна към нея, ще ме захапе. А знаех, че челюстите им са толкова силни, че могат да раздробят костите на ръката. Побутнах я с цевта на пушката, и като се уверих че е мъртва, я разгледах. Беше много едра и красива лисица. Улучил съм я с първия изстрел в главата, и понеже е била в скок и изстрелът съвсем отблизо, завъртял я е на 180 градуса и я е обърнал с глава към посоката, от която е идвала. От сачмите едната страна на главата ѝ - езикът, бърните и ушите, бяха като ситно надупчени с игла.
Не носех раница, носех само висулките за окачване на убити пъдпъдъци. Вързах с тях краката ѝ, хванах я и я понесох към авиоградчето. И срещнах двама други ловци, които сега излизаха на лов.
Къде си го намерил това куче? – казаха.
Разказах им.
Ти си си направил вече лова, а ние чак сега излизаме - казаха те.
Така е: ранното ставане е равно на девет добродетели! А за ловеца то е още по-важно.

Втората лисица, вече на другата година, пак убих край полезащитния пояс. Една сутрин, като си правех обикновения крос по пътищата край поясите, видях една лисица да се прибира от стопанствата към равнината.
Тази лисица е моя, казах си. Утре ще я причакам край пояса и ще я застрелям.
И на другата сутрин, преди изгрев, взех пушката и отидох край пояса, където очаквах че ще мине лисицата. И я видях как се прибира – но пак през средата на люцерната, далече от мястото, където я причаквах. В Добруджа блоковете са просторни и дивечът се движи на открито, избягвайки местата, където може да му е устроена засада.
Но след няколко дена една сутрин, много рано, към четири часа сутринта, се събудих от страшна гръмотевична буря. С проливен дъжд.
Събудих се и си помислих: понеже е много мокро и кално, тази сутрин лисицата ще се прибере по пътя. Няма да мине през люцерната, защото много ще се измокри; няма да мине и през угарта, защото е много кално. Ще мине само по пътя!
Ужасно ми се спеше, но събрах волята си и станах. Взех пушката и отидох на мястото. Това беше най-близкото, най-малкото и късо поясче - беше на около половин километър от авиоградчето, на пет минути път. Но понеже от дъжда пътят беше станал хлъзгав, може да съм го взел за повече.
Беше още тъмно. Отидох до края на пояса и заех място почти на края му, откъдето се виждаше блокът с люцерна, през който на два пъти бях видял да се прибира лисицата.
Бавно се развиделяваше. Почти се развидели. Далече, почти на границата на видимостта, излетяха яребици – нещо ги бе изплашило, вероятно лисицата. А след минутка я видях и нея - наистина е била тя, защото се хвърли встрани от пътя да подгони още нещо. Отказа се и пое по пътя, който минаваше точно край мене.
И тука допуснах грешка – трябваше да не я изпускам от очи. Тя нямаше да ме забележи – кучетата не виждат цветно и ако предметите не стърчат самотно и не се движат, трудно ги забелязват. И едва ли би ме усетила, преди да ме наближи на изстрел.
Но аз помислих, че може да забележи силуета ми, и когато бе на стотина метра от мене, залегнах в пояса с поглед към пътя. И като залегнах, изпуснах я от погледа си – виждах само малък участък от пътя, съвсем близо до мене, на който очаквах да се появи и да я застрелям.
И зачаках да се появи. И чакането ми се стори безкрайно.
Ами ако ме е усетила и се е върнала? А дори и да не ме е усетила, пак може нещо да е отвлякло вниманието ѝ и да се е врътнала в друга посока. А не мога и да се изправя, за да погледна - всяко мръдване би ме издало.
Най-после лисицата се показа – точно както си я представях, че ще се появи в полезрението ми, съвсем близо и в спокоен бавен тръс. Изстрел – и не помръдна.

А третата лисица?
Представете си лятно августовско утро. Житата са ожънати, слънцето току що е изгряло, а пълната луна още не е залязла.

Жълто слънце и жълта луна.
В жълто стърнище
жълта лисица мишкува.

Реших на следващата сутрин да изляза с пушката и да я застрелям тази лисица. Но как да съм сигурен, че ще мине край мене? Блоковете са безкрайни, и лисиците се виждат, но те се движат далече от местата, където може да се прикрие ловец.
А вкъщи имахме една детска играчка-котенце. Като я стиснеш, мяука като малко котенце. И бях чел, че с малко котенце, което да мяука, примамвали лисиците.
Около изгрев слънце бях на полето. Настаних се в едни бали от слама, и се любувах на изгрева на слънцето. По едно време гледам – през стърнището върви лисицата. Но посоката на движението ѝ е такава, че ще мине на по-голямо разстояние от изстрел. Като се уверих, че няма намерение да се доближи повече, натиснах играчката и котенцето измяука. Лисицата спря и обърна поглед към звука. Погледа, погледа и пак си продължи в същата посока. Отново натиснах котенцето и то измяука. Отново спря лисицата и се загледа към балите със слама. Натиснах го отново.
Че като хукна онази лисица, отиде та се не видя.
И тъкмо мислех да се изправя и да си тръгвам – гледам отдалече да идва и друга лисица. И тя се насочила към горичката, и тя иска да се отклони от балите и да мине на безопасно разстояние от тях, но не е пресметнала точно разстоянието. По моя преценка щеше да мине точно на границата, на която сачмите ще я поразят. Затова не се опитах да използвам котенцето. И когато тя дойде на траверса ми, стрелях и тя падна в стърнището.
А не ми ли беше жал за лисиците? И да ми е било жал, знаех, че трябва да се унищожават. И го знаех не само от това, което сме учили по теория – че са много вреден дивеч.
Ловците излизаме сред природата в края на лятото, есента и през зимата, а какво става през пролетта, не виждаме. Но веднъж, в началото на май, попаднах в един от поясите на дупки на лисици. То не може да се опише. То “беше леш”! Колко много кожички и крачета от малки зайчета имаше около дупките, колко крилца на яребички, а и предно копитце и недоизядена главичка на съвсем малко сърненце. Сърцето ми се ожесточи при тази гледка.

Също и за сивите врани. Когато учихме, че черната посевна врана колкото е вредна, толкова е и полезна, а за сивата врана пишеше, че е само и много вредна, си казвах: набедили са я, че е вредна, защото е сива.
Но веднъж, пак беше през пролетта, видях че на едно място се струпват няколко сиви врани. Следвайки съвета от приказката: ако видиш че някъде се вият орли, иди да видиш какво има, отидох и видях, че са унищожили гнездо на фазани. Яйцата бяха изпочупени и недоизмътените пиленца-фазанчета изядени. Едва тогава истински осъзнах колко са вредни тези птици.
И още един случай със сива врана имам. В парка на военната академия в София има много високи дървета, и там винаги се навъртат и сиви врани. Когато бях слушател, стаята на класното ни отделение беше на третия етаж. И там, на ламаринения перваз, една гугутка се опитваше да си направи гнездо. Донасяше клечици и се опитваше да ги закрепи на перваза, но те непрекъснато се хлъзгаха по ламарината и падаха.
Тогава взех капак от кутия за бонбони и го заковах на перваза; и гугутката си направи гнездото в него. И снесе две яйца, и си излюпи две пиленца.
И този прозорец вече не го отваряхме, само я гледахме през него. Един ден внезапно нещо се блъсна в прозореца до перваза. Беше сива врана. Клъвна гугутката, която беше в гнездото, и гугутката падна надолу, а враната грабна в клюна си едното пиленце и отлетя. По късно по същия начин отмъкна и второто пиленце.
Останала без рожбите си, гугутката отново снесе в гнездото си едно яйце. Враната долетя отново и отнесе и него.
В софийските паркове сега има много сиви врани. Нямат врагове, намерили са безопасно място, където да се хранят и размножават, но са смърт за другите птици.
И свраките и те са много вредни птици, и те по цял ден кръстосват из нивите и поляните, и където открият гнездо на яребици или пъдпъдъци, унищожават го. Същото правят и с гнездата на пойните птички. Там, където има свраки, гнезда на пойни птички няма.

(Следва).