автор: vania_vasileva

   Имало си едно време малка и сочна зелка. Сред многобройните и напращяли листенца живеела и хрупала сладко една огромна, тлъста и зелена гъсеница. Това била гъсеницата Пешо.
   Той често обичал да изпълзява на слънце, проточвайки след себе дълга и мазно-слизеста следа, за да се напече и поразговаря със себе си.
   -Здрасти Пешо!- поздравявал се учтиво той- Днес си особено привлекателен. Как нежно се гърчи коремчето ти, как се люлеят косъмчетата ти по вятъра, как напращял и жизнен изглеждаш…
   Друг път обаче нямал желание за разговори и си се любувал мълчешком… Дамм, за него нямало по красиво нещо на света.
   Един ден обаче той се обвил с кафяво одеалце, дошло му било времето за една сладка и отморяваща дрямка. Пешко спял дълго…и усещал, че настъпват някакви промени в него, с него.
   Когато се разпукала неговата твърда обвивка, все още сънения Пешо осъзнал, че вече има крила. Така се зарадвал! Решил да полети и открие някаква друга гъсеница, с която да си поприказва за дебелото си зелено коремче, за косъмчетата по него и мазно-слизестата следа.
   Така и направил. Полетял. А светът го гледал и въздишал по неговата красота. Но Пешо не отрил никакви гъсеници - само някакви крилати и нашарени като цветя, изключително противни ( според него ) буболечки, пърхащи наляво- надясно в безмозъчен танц.
   Най -накрая кацнал до една локва, да си почине, пък и да си се порадва. Приближил се, огледал се и….О , Ужас! Той не бил вече красиво - зелен! Нямало го огромното гърчещо се телце…. Той бил стройна и елегантна пеперуда..
   Сърцето на Пешо не издържало. Пръснало се от болка.
   Двете деца, които минавали от там, случайно го забелязали.
   -Яяя , каква красива пеперуда.. Жалко, че е мъртва. Можех да я забода при другите.


ПОУКА: не е важно как те виждат останалите, а как се възприемаш ти самият.