автор: admiral

Началниците пак бяха оплескали цялата работа. Понеже както винаги избутваха всичко до последния момент, едва успяхме да резервираме полет до Варшава.
А пътувахме с един тон мостри и никой не се сети да уреди транспорта на служебния багаж. На митницата сигурно щяха да ни разнищят. Добре че поне синът на счетоводителката успял да ни резервира хотел през интернет.
Че паспортите излязоха навреме си беше цяло чудо. На моя от снимката ме гледаше бледо пухкаво създание с воднисти очи, а и фамилията ми се оказа лекичко сбъркана – вместо Вълева, служителката ме беше писала Вълевска, сигурно под влияние на тумбите македонци, чакащи пред паспортното за български документ. Беше ми вече все едно, и Айше да ме бяха кръстили - трябваше да заминем.

      Митничарят на варшавското летище хвърли един поглед на паспорта, след което ме изгледа с любопитство. Да, бе, знам, прическата ми е отвратителна, от много тичане не остана време даже да ида да ѝ ударят една боя, давай сега, стига си ме зяпал! Униформеният се усмихна мило и ме попита нещо първо на полски, след това обърна на френски:
      – Господата Вас ли придружават?
      Хвърлих за всеки случай поглед през рамо. Това “господата” бяха шефът ми и колегата от маркетинга, почти невидими зад многото куфари с мостри. Кимнах утвърдително. Митничарят направи широк гостоприемен жест и даже се забърза да отвори второто крило на изхода, за да могат да минат количките с багажа. Никаква проверка, не можех да повярвам. Униформеният ми задържа вратата и ми подаде куфарчето с лаптопа. Ей, какви галантни мъже са тези поляци…
      
      – Милостива госпожо, радвам се, че отсядате при нас – човекът зад рецепцията щеше да се пресуче от сервилност, а пиколото до него се беше изпънал, като че ли приемаше военен парад.
      Брех, синът на счетоводителката да не беше объркал хотелите? Или таксиджията да е оплел конците? Странна работа, и този ми говори на френски, досега по телефона всичките ни партньори от Полша предпочитаха английския. Благослових амбициозните си родители плюс столичния езиков алианс и се огледах. Фоайето не беше нещо особено, ама хотел, където посрещат така, сигурно струва повече от 100 евро на вечер. Докато се кокорех наоколо, беловласият метр д’отел се разбърза и организира две момчета, които натовариха купчината багаж в асансьора. После връчи два листа на колегите ми, да си впишат данните. Моят се оказа вече попълнен собственоръчно от него, само трябваше да го подпиша. Почнах да се чувствам бял човек, еха-а, така се живееше!
      
      – Доре, хайде иди да смениш някой лев, че довечера…
      Да бе, шефе, знам, без мен за никъде не си.
      В банката я караха още по-старому: едно отворено гише и десет души на опашка, а който сменяше пари трябваше и да се легитимира. Лелката с кисела физиономия вадеше формуляри, народът пишеше и бришеше, а мен обувките ме стягаха до подлуда. Докато дойда на ред, така се бях вгадила, че направо ѝ тръснах левовете и паспорта под носа и нервно затропах с нокти по гишето. Служителката погледна камарата пред себе си, след това мене и се присегна към един звънец. Какво стана сега, полиция ли извика? Надявах се да не са ме взели за фалшификаторка, пък и кой идиот ще седна да подправя левове?
      През вратата зад гърба ѝ изскочи един стегнат с вратовръзка и бръснат до синьо младеж, комуто тя прошепна нещо и ме посочи с поглед. Младокът хвърли едно око на паспорта ми, отвори преградата до гишето и ме покани да вляза. Документите и парите бяха вътре, та нямаше къде да ходя, а и краката ми благодариха, като седнах на предложения стол. Господинът започна да ми се извинява, че говори само английски. Добре де, и аз така, давай сега, къде е проблемът? Проблем нямаше, както се оказа, формулярът ми го попълни киселата лелка, която сега ме гледаше със захаросана усмивка, а злотите ми връчиха пъхнати заедно с квитанцията в един плик.
      – Уважаема госпожо, ако Ви се наложи банков превод, не се колебайте да ползвате нашия институт. – Младежът възпитано подаде визитката си. – Откриването на Ваша сметка тук ще е удоволствие за нас.
      Ей, сладурче, защо не мога да си те сложа в джобчето и да те отнеса в София! Да им покажеш на тези простаци от билетното какво се казва отношение към чуждестранен турист. Варшава определено ми харесваше.
      
      Граничният контрол изглежда нямаше за къде да бърза.
      – Вашите чиновници не са много добре запознати с латиницата, нали? – със сдържан упрек вдигна поглед русият левент.
      И на този нещо му хлопаше. Какво им ставаше на тези поляци, български паспорт не бяха ли виждали?
      – Има го изписано и на латиница, отдолу, по-ситно – с досада му посочих аз.
      – Има го, но неправилно – все така укорително продължи той, – защо не сте им обърнали внимание?
      Нещо не зацепвах. Той улови погледа ми и се бръкна за химикалка, извади я и на едно листче изписа с прилежен почерк нещо, което ми връчи заедно с паспорта.
      „Walewska“ прочетох аз и се втрещих. Униформеният кимна утвърдително, козирува стегнато и ме пропусна за гейта.
      Нещо започна да ми се мотае из главата, нещо отдавна учено и още по-отдавна забравено. Прибрах паспорта, запътих се към чакалнята, седнах, отворих лаптопа и се зарових в леля Уики. Връзката не беше кой знае каква, но след няколко секунди започна да се зарежда статията на английски със заглавие “Countess Marie Walewska”. Ушите ми писнаха и сигурно се зачервиха, докато четях за любовницата на Наполеон със синя кръв.
      Ох, да се…
      Доро, ма, патко заспала! Значи ти цяла седмица си била наследница на графиня и не си се усетила! Леле, сестро, каква минавка! Тези панове се счупиха да ти угаждат, а ти, куха лейко, си въобразяваше, че всичкото е заради хубавите ти очи. Вероятно родът на Валевски предвиждайки поражението на Бонапарт, се бил пръснал по Европа преди да настъпят казаците на Кутузов. Някои от тях сигурно са потърсили прием и при вековния враг на батюшката цар – османлиите, някъде по нашите земи, ами да, всичко се връзваше.
      Идеше ми да се шамаросам. Такъв гювеч да изпуснеш си е за бой, той ти се сервира само веднъж в живота.
      Или…?
      Никакво или! Още тази седмица ще си подам молба да ми добавят две букви във фамилията. Предвид сгрешения паспорт обърквацията и така е пълна. Добре си звучи Дора Валевска… а защо пък не и Дорота? И чворовете от паспортното трябва да ги светна как се транскрибира името ми на латиница. Вярно, дипломите и шофьорската ще са малко зор, ама няма как, санът иска жертви. Следващата командировка не е далеч, пък може и нещо отпуска на Балтийско море да спретнем.
      И моя мухльо в къщи трябва да го понауча на някои неща. Поне да ми носи лаптопа и да ми държи вратата, ако не на друго. Тъй де, “noblesse oblige”, както е казал незнамсикой, непростимо е за нас, аристократите да си падаме под нивото.