автор: galina

Гониш ли вятъра, скитнико,
гониш ли вятъра ?
Аз пък съм страшно притихнала,
не търся отплата...
Вей и развявай на воля
душата си скитница,
моята тихо се моли
за глътчица истина.
Истинска обич (ако съществува такава),
истинска дума (не вятър гальовно измамен),
истинско слънце (не поглед през рамо),
истинска болка (май само тя е реална).
Гони си вятъра, скитнико,
гони си вятъра !
Аз си оставам пак тук,
на кея, познатия.
Имам си дом и море,
и топла супа,
истински хора край мен
и тонове скука...
Но умориха ме вече твоите думи,
вейнали дипли лъжливи
над дните ми кухи,
звездните блянове,
песни зовящи и влюбени,
дето нагарчат от сладост
и раждат безумия...
Гони си вятъра, скитнико,
гони си вятъра !
Всичко приемам,
не търся реванш,
не пресмятам.
Плащам си всякакви смешни илюзии
и продължавам.
Само привидно приятелство - не,
не прощавам !