автор: jantreya

Тъй бели и чисти -
душици на бебета,
въздушни, ефирни, искрящи на синьото,
по слънчеви писти
се спускат от хребета
и плъзват над морната гръд на Родината.
Светът ги омайва
с красиви видения.
Те пият лъчи и омара ги храни.
С дъха си извайват
детински творения-
животни и птици, дворци, великани…
Просторът е щура
небесна галерия
от весели детски мечти сътворена.
Безгрижна култура
и пухкава феерия
на крехкия праг пред добрата вселена.
Подсвирва им вятър.
Развява им гривите
над къщи, дървета, умислени хора.
Летят над земята,
все още игриви,
но някъде вътре извира умора.
Сивеят и тежко
провлачват опашки.
Крадат светлината и слънцето крият.
Дали по младежки
или по хлапашки
надуват гърди и с юмруци се бият.
Проблясват искри.
Почернява просторът.
Разнася се тътен от гняв и себичност.
Дъхът им гори
и подпалва декора.
Втечнява се белият ден- хаотично.
И тогава сълза
пада тежко и шеметно
на земята в дланта, тъй уханна и жива -
(като сок от лоза
под резеца на времето).
Миг покой и небето внезапно се срива…
Изцедили се, чезнат,
изгубили силици,
а отдолу земята ги пие разтворена
и задъхана бездна,
очакваща милост,
с жажда, пуснала в скута и вехнещи корени.

Пак по слънчеви писти,
високо над хребета,
въздушни, ефирни, искрящи на синьото,
те, бели и чисти -
душици на бебета,
политат над свежата плът на Родината…