автор: atom

Времето врътка лениво свредло
в главата ти - сякаш отвътре.
Нямаш представа какво е било,
но в спомени мътни се тътриш.
Всичко е влязло в предстaви от път,
по който науж си преминал.
Ти си изява на минало в плът,
на своите вехти години.
Не ти, а опитът влиза в деня.
От опита, всъщност, си родом.
Колко е твоята лична земя,
която до тук си избродил?!
Ти си единствено само това –
пътечката пръст по следите,
тук-таме стръкче зелена трева,
която не си досъсипал.
Тя ти е в дирята в знак на протест,
да видиш – живота го има.
В него - съблечен от себе си – влез,
по нейния простичък пример.
Опитът всъщност е тъмната кал,
но виж, че и слънцето свети.
Семе до днес, ти не беше живял -
прокарай нагоре, прокретай.
Слънцето свети в сегашния свят,
единствено в него изгрява.
Времето спреш ли да гледаш назад –
главата ти вече е здрава.