автор: Albatros

Понякога ми се иска да съм твой невзрачен съсед,
да ти звънна за олио, да ти кажа брашънцето ми свърши,
да усещам как ходиш на пръсти отвъд панелния плет,
съчленен с железа – невъзможни – непреминати вършини,

да те гледам с прането – как щипките сиви редиш –
януарски врабчета, накацали на сиджимка по твоята шия,
и да съхна пред входа като някой бръснарски каиш –
и на пет сантиметра от теб да надигам шишето с ракия,

да те виждам как хлътваш и тръгваш нанейде с такси,
да се връщаш – щастлива, че щастлива била си миг нейде,
и да гледам прекрасния жест, с който леко замяташ коси –
сякаш иде ти мъж – който с дъховете си ще да ги вейне,

да си хубава – в подлеза, да те следвам безсънен навред,
през тролеи, по гари, в магазини – беднякът аз беден…
Ех, защо Бог не ми даде – не съм вям – да ти бъда съсед? –
като минавам край теб, да ми казваш добър вечер, съседе.