автор: yotovava

Кроячът на усмивки беше побелял,
преди за своята да е сколасал.
След ножицата с връхче изтъпяло
остана само кривата гримаса,

с която всеки понеделник сутрин
отваряше дюкянчето си тясно,
преди метачът да се втурне,
измел неделята от тротоара.

Зад жълт тезгях, във вехт гащиризон
той кройките подреждаше надлежно –
смях за Добър ден или Сърдечен тон,
от Радост, за Кураж и за Надежда.

В ноемврийско утро – някаква жена
погрешка в магазинчето му влезе
и тишина разлисти цветният й шал,
талаз парфюм търкулна към мазето.

Смехът й зазвънтя – разюздан водопад,
стремглавите й букли се изрониха
в нетърпеливи къдри, плисналият хлад
в синджир наниза утринния мохер.

И тя коя ли беше? Тъй онемял,
присвит и сгърбен, малък като мишка,
той годините, в които бе живял,
най-паче заради една въздишка,

пресметна бързо – цял един животец
разрязан на усмивки и спестовност
за вещи, старини, до гроб имотец.
Цял век безмълвен и съвсем самотен.

Не топлят те. Петите му студени
в изтърканите чехли са стърчали
като окръглени сироти сенки
от сезоните несъстояли се.

– Кому да се усмихвам в този век,
щом ме подмина любовта – излишна,
и така несрещнал верния човек? –
запита плах.
                              Но тя си бе отишла.