На моите прабаби
Изглежда, че времето се влачи, но всъщност се движи шеметно, влачейки мен за косите. Усещам как постепенно губя интерес към себе си, което е направо цинично предвид факта, че по природа съм абсолютен егоцентрик.
Напоследък все по-често си мисля за взетото уж след много размисъл и на базата на прочетеното в големите тежки книги за войната решение, че моят последен житейски ход напомня една от многото вариации в И Дзин, при която, както би казал Сун Дзъ, безразсъдният генерал губи главата си.
Оказва се, че нищо не може да бъде предварително проверено. С две очи, с едно или с пет, все едно, човек твърде често не вижда извън пространството и времето на жалкия си живот достатъчно добре, за да вземе вярното или пък най-просто решение. Спомням си за една моя леля, която беше страшна гледачка, много умееше горката. Цял живот от това се препитаваше. На младини е била много красива жена. Като сълза, както обича да казва майка ми. Успя да смени двама мъже. От единия се отърва с развод след поредица тежки поражения върху телесната си непрекосновеност, а от другия – по италиански, но не си спомням да е споменавала за някаква своя привързаност към гробищата. Така или иначе в последствие и се наложи да посещава гореспоменатите места, защото изпрати рано братовчедка ми, а после и внука си, толкова млади, че след първия случай спря да говори, а след втория явно и писна и започна да крещи. Та по повод на братовчедка ми няма как да не помня, че леля ми прекрасно виждаше и даже веднъж обсъди с мен видяното в картите, обаче не искаше да приеме фактите до последно, докато смъртта на дъщеря и не отмина и собственото си време.
Метнала се е на прабаба ми, която навремето в Истанбул се славела като врачка, но после изгубила мъжа си и като всеки човек, получал здрав юмрук от съдбата, поприбрала себе си в себе си, учейки на две - на три внучетата кое как се прави в тези неща. По тези поводи обаче майка ми обича повече да мълчи, тоест да ми казва някои неща мълчейки, с което все повече ме изумява, разбира се.
Та когато някой път ми стане супер тъпо, обичам да се сещам за моите четири прабаби, три от които, с известни уточнения, могат да бъдат наречени магьосници, а пък четвъртата е умряла при раждане. Много колоритна кръв ще да се е вляла в мен, и с това си обяснявам бесния си темперамент и почти циганско свободолюбие. На мен ми дай прашен път, по който да шляпам с боси крака към нищото.
Всичко останало ме хвърля в потрес и смут дотолкова, че късам, хвърлям, горя и троша, включително и себе си, за да подреждам после остатъците в собствени приказни замъци – приумици на, както става ясно, не съвсем редовно въображение.
Моята любов към войната датира явно от незапомнени времена. Тези времена със сигурност са само в главата ми, но на кой ли му пука за това, ако приемем за истинно твърдението, че обективно нищо не съществува. Че животът е една голяма хималайска илюзия, обаче често без барсове. С други думи без достатъчно желание или пък сила да бъде приет такъв, какъвто е – никакъв. Ни черен, ни бял, ни сив дори. С няколко изпросени дъги, проснали се на небето в романтичен миг, само за да покажат повече на шега, отколкото сериозно, че надеждата наистина умира последна.
Вчера ли беше, вече не помня, се сетих за щъркелите – още една притча за щастието и късмета, - които смятам за свои собствени на принципа, щом ми е в земята, мое си е. Също като пословичните рубини – мечта на иманярите, които можело да бъдат изкопани в коритото на вече доста помътнялата и жабунясала река Ахелой. Там освен комари, неподрязани плодни дръвчета и прашни пътечки с мирис на съответния сезон, нищо друго любопитно няма. И ако не бяха щъркелите, мястото щеше да е направо за оплакване, макар в далечни времена да е станало лобно място на не малко смели мъже (доколко са били смели, може само да се предполага).
Ровейки се в главата си или пък в торбата с късмети, което си е едно и също, все по-често надавам вътрешно ухо към това място, което по стечение на обстоятелствата е свързано с гореспоменатите други две прабаби. Едната на сериозно обичала да ходи с боси крака в прахта, при това по всяко време на годината, както научавам съответно от баща ми. В неговите детски спомени прародителката му е с много страшен образ, направо черна я описва, пък то какво се оказа. Нищо подобно не е имало... Това пак по повод на непроверения все пак факт, че всичко е само в главите ни.
Оказа се, и това почти сигурно е достоверната информация, че въпросната ми прабаба, родом тъкмо от онзи, свързан с военната ни история регион, съвсем не е била нито страшна, нито черна, нито зла. Каква е била, никак не мога да предполагам, освен следвайки принципа: виж себе си, разбери другия. Може и да не го изказвам точно този принцип, ама зная че действа. Така че, карай да върви... За тази жена обаче имам твърде оскъдни сведения. Май не е била от много приказливите, като под приказлив имам предвид деен. Обобщената информация сочи само, че е била странна особа, която можела да помага, когато сама пожелае, обаче.
Та във все още младежкия си уплах от собствената си стратегическа недалновидност, предвид всички гореизброени факти, сочещи мълчаливи и недотам приказливи роднини, ми остава само едно спасение. И аз, разбира се, се вкопчвам в него като удавник за сламка. Моята последна прабаба (не тази, дето умряла при раждане, естествено)!
Тази жена е като пътеводна звезда за не малко от роднините ми по бащина линия. Светлината й достига чак до мен и днес, след станалите прекалено много мрачни месеци, изпълнени с тревога, често преминаваща отвъд границите на отчаянието. Ако трябва да я опиша само с една дума, лесно ще я избера – вяра. Тя сякаш разстила своята светлина и топла, мека нежност над мен, достигайки до почти физическо присъствие. Тъкмо тя и именно тя ми дава онзи вътрешен смях на малкото дете, което с почернели пети шляпа босо през прашните пътеки на своята родна земя, вдишва с пълни гърди мириса на поля и небе или тича, подгонило птиците, чак до причудливите, ту появяващи се, ту изчезващи под повърхността на земята води на една друга, неизвестна, но затова пък много по-интересна, особено за малчуганите река, пълна с малки голи шаранчета.