автор: yotovava

Тъй лесно беше в дни на тържество
с приятели да споделя трапеза.
Пчелици нежни и във звезден рой
с масло и мед край мен замезваха.

А бяха светли, чудни часове
на смях, на веселба и близост.
Веднъж нападнаха ме бесове,
заляха ме с отровна низост

и закрещяха с грозен глас – Разпни!
Със губерка устните ми шиха.
Видях другарите си до един
как по тъмни кьошове се скриха.

И беше време – зло като оса.
Накършиха ме без остатъци.
Душата ми навиха на кросна
заедно страхът и суетата.

От вчерашната ни софра трески –
с клинци щърбави ме приковаха.
И вълци виха от двете страни –
страхът – коварният, и суетата.

Шептяха ми – и сладко, и със зло,
хрипливо, съскайки подмятаха
коляно да подгъна и до гроб –
страхът, нетърпелива – суетата.

Но аз за нищо всъщност не тъжа
и не жалея, че макар и кратък
животът ми – неприютил лъжа,
не кривна към страха и суетата.