В своят ден, когато всички я празнуват,
тя оставя дома си отворен
за уморените и бездомните-
да го пазят докато я няма
и излиза на площада да танцува
с децата на Младостта,
да вдигне наздравица с покръстените
в нейното име, в нейната вяра.
Посипва косите им с цветни конфети,
устните им със захарни фондани
и пуска с тях хартиени лодки
в реката на самозабравата.
Няма как да им каже,
че сърцето е просто
една малка тетрадка,
че се случва някой
да изпише листата им
в чернова на " Трактат за Любовта" ,
да драска, къса и поправя, а после...
После да напише всичко на чисто.
В нова тетрадка, в ново сърце. Блестящо.
Няма как да им каже:
" Пазете поне последният лист!
Достатъчен е да побере лицето ми
и ще ме познаете.
Защото той ще оправдае
всеки надраскан и откъснат."
А когато мръкне,
изкачва боса стъпалата към дома си,
разпуска косите си - Замбези в буря,
които носят по течението си
горчиви цветя.
Всеки е сам.
Дори тя.