автор: stambol

По своя път неоседлан
препускам в сламени доспехи
с леглото, стария таван,
мечтите, празничните дрехи...
Посърнали от самота -
неуморими от безсъние.
Разтърсили за миг света,
преди нощта да се огъне.
Преди в прозореца студен
да се огледа светлината -
да се завърне уморен
денят, непоносимо кратък...
За да препусна пак нагоре
към хората и към звездите...
Да зазвънтят мечтите-шпори,
до дъно в утрото забити...
А конят ми, препуснал сляпо,
към слънцето се устремява.
Кънти в копитата земята,
звездите гривата развяват...
И се събужда тишината.
В очите пак тръби безкрая...
До болка всичко е познато;
леглото, болничната стая,
таванът, голите доспехи
увити в старата пижама,
мечтите, крачещи по чехли...
И сетната кардиограма.