автор: Milvushina

Продължение от Мечтата на Оног (3)

Майсторът леко удари с чукчето си парчето желязо върху наковалнята, а Оног стовари тежкия си ковашки чук на отбелязаното място.
- По-леко! – смъмри го Манфрид. Отвън се чу конско пръхтене и той добави: - Пфу! Само ме прекъсват! Момче, поддържай огъня! И да почистиш саждите преди да съм се върнал!

Оног взе лопатата и я прокара от долната част към центъра на огнището. Сгурта полепна по нея и той внимателно я почисти, после събра горящите въглени в средата. Като свърши задачата си, момчето седна да си почине. То прокара длан по почернялото си чело и няколко капки пот капнаха по кожената му престилка.

Работата в ковачницата беше тежна и изнурителна, но на Оног му харесваше. Приятно му беше да сложи парчето желязо в огнището, да го нагрее до жълто-оранжево и да гледа как на наковалнята то се превръща в нож, сечиво или украшение. За да се вижда как металът променя цвета си под ударите на чука, трябваше да работят на тъмно без дневна светлина, но с това, както и с адската жега се свикваше с времето.

Ковачът все още не се връщаше и Оног се заслуша. Чуваха се гласове навън под стряхата, където селяните оставяха животните си да починат. Воден от любопитство полуоркът пъхна глава под чергата, която закриваше прозореца и надникна навън. Майсторът разговаряше с плешив мъж, който Оног беше виждал и преди в ковачницата.
- В селото се говори, че си взел орк за чирак. Кажи, ковачо, истина ли е това?
- Орки в ковачницата си не пускам! – избоботи гръмогласният Манфрид.
Мъжът отговори нещо, което Оног не чу. Ковачът се начумери.
- Синът на Леония ми е помощник. Тебе какво те засяга?
- Не ща нищо ковано от орк! – селянинът се изплю.
- А не щеш ли да си тръгнеш от двора ми без зъби, а конят ти да окуцее без подкови? - Гигантът се надвеси над мъжа и размаха заплашително юмрук.
Селянинът пребледня и отстъпи крачка назад.
- Ще ги взема, ще ги взема – каза бързо той.
Двамата се разплатиха, а Оног се отдръпна от прозореца навреме преди ковачът да се е върнал обратно.
- Хиляди дяволите да ги вземат дано, проклети селяци – промърмори той и посочи към духалото. – Какво се маеш, момче! Хващай се за работа!

Оног с нищо не даде да се разбере, че е чул разговора, но не можеше да забрави за него. Влагаше много усилия и старание да изучи сложния занаят. Благодарение на изключителната си сила той напредваше бързо и трупаше знания. При все това, въпреки че се справяше много добре, полуоркът се чувстваше не на място в ковачницата, защото селяните не го искаха за ковач. Момчето работеше скрито не само от слънчевата светлина, а и от очите на хората, същите, които купуваха и се удивляваха на предметите, изработени от него.
Училището му липсваше. Оног обичаше да се връща там - скриваше се в храстите и наблюдаваше как децата играят на двора, както правеше като по-малък. От време на време след занятията той се промъкваше вътре, за да поговори с учителя. Когато останеха насаме Клавидо го разпитваше как върви обучението му при ковача и винаги му даваше да препрочете по някоя книга от библиотеката.
Един студен есенен следобед Оног се чувстваше по-унил от обичайно. Двама мъже от съседното село го бяха забелязали с престилка и чук в ръка и бяха отказали конете им да бъдат подковани. Вбесен, ковачът се прибра у дома, а полуоркът отиде до училището. Той изчака всички ученици да си тръгнат и потърси учителя
.
- Добър ден – учитиво го поздрави момчето.
- Здравей, Оног! Защо пак си провесил нос? Ей сега ще се усмихнеш. Искам да ти покажа нещо.
- Наистина ли? – Грозноватото лице на момчето светна. – Какво е?
Клавидо завъртя ключето в ключалката на малкото си шкафче. Отвътре извади някакъв предмет увит с кафява картия. Без да бърза учителят я разви и показа съдържанието на Оног. Беше малка книжка с подвързани меки корици.
- Тази е втората, която купуваме тази година! – гордо заяви учителят. – Донесоха в от града едва преди седмица.
- Давате ли да я погледна?
Клавидо я сложи в ръцете му, а момчето я разлисти с блеснали очи.
- Можеш да я вземеш и я прочетеш у дома, Оног, но много да я пазиш и да ми я върнеш после. Разбрахме ли се?

Момчето благодаря хиляди пъти на учителя и се затича към дома. Изяде вечерята си на две, на три и се скри в малката стаичка, която обитаваше. От месеци не беше държал в ръце нова книга и нямаше търпение да я започне.
Очакванията му веднага се оправдаха: още от първите страници Оног беше запленен от историята. В книгата се разказваше се за бедно момче на име Анафел, останало сираче още преди петнадесетата си годишнина. Един ден скоро след това в селото се появил загадъчен мъж с дълга бяла брада и тъмносиня роба. Само Анафел не се уплашил от непознатия и му предложи подслон в дома си. Впечатлен от куража и бързия ум на момчето, странникът му разкрил, че е магьосник и му предложил да дойде с него в кулата му, за да обучи за чирак.

Увлечен в историята, Оног не усети как минава времето. Той заспа призори с книгата в ръце преди да разбере какво се случва по-нататък с героите, а на сутринта се събуди с мъка. Чувстваше се изморен и муден, а тъмните кръгове под очите му не останаха незабелязани от ковача, който му подвикваше от време на време:
- Удряй по-силно, момче! С прозявки работа не се върши!
Въпреки че почти не беше спал през нощта, Оног изпълни всички задачи без да се оплаква. Нямаше търпение да се прибере у дома, но не за да си почине, а за да разбере какво ще се случи с магьосника и неговия чирак.
Продължението му се стори още по-интересно. Животът в кулата бил изпълнен с духа на откривателството и с трескаво изучаване на магия и алхимия. Анафел напредвал бързо докато един ден магьосникът мистериозно изчезнал. Младият чирак се зарекъл да намери учителя си, дори да му струва живота. Той се впуснал в безброй опасни и вълнуващи приключения, бил въвлечен в мистерии, политика и войни. По пътя си срещнал красива млада непозната, в която се влюбил до уши. В края на историята двамата се оженили, а чиракът се покрил със слава. Бедното сираче от село станало велик магьосник и герой.

Повече от седмица Оног беше изцяло погълнат от книгата. Както обикновено, сутрин той отиваше на работа в ковачницата, вечерта се прибираше у дома, но вътрешно чувстваше, че живее не своя живот, а във вълшебния свят на чирака на магьосника. Нямаше търпение да прочете историята, а когато тя свърши, изведнъж пак му стана пусто и самотно, все едно се беше сбогувал със стар другар. Като дете, което облизва паницата си след като вкусната вечеря свърши, Оног започна книгата от началото. Прочете я още два пъти. Беше обещал, че ще я върне бързо, но не искаше да се разделя с нея. Цял месец Оног избягваше училището от страх, че учителят ще му я поиска обратно. В главата му се въртеше мисъл, която не му даваше мира.

- Госпожо Амелия, – осмели се да попита той веднъж. – Книгите истина ли са или измислица?
- Всяка е сама за себе си, Оног. Някои разказват истински истории, други – не, но във всяка една има поне по зрънце истина.
Полуоркът се замисли.
- А магьосниците съществуват ли?
- Разбира се.
- Къде живеят те?
- Всеки майстор-магьосник си има своя собствена кула. Трудно е да станеш магьосник, затова са малцина. В нашето село няма, нито в съседните. Най-близкият е поне на седмица път оттук.
- А дали обучават чираци?
- Че как иначе! Никой не се ражда със занаята си, Оног. Сега ти се струва, че няма нещо, което Манфрид да не знае за ковачеството, но той е научил всичко от неговия учител, както сега го предава на теб. - Амелия потупа с пръст слепоочието си. – Знания, знанията, Оног, са онова, което отличава майстора от обикновения човек. А те, момчето ми, се трупват само с усърдие и години на постоянство.

Времето минаваше, но полуоркът не спираше да мисли върху думите на Амелия. Един ден скоро след като снеговете започнаха да се топят, той взе книгата със себе си и отиде до малкия поток в гората. Седна на един голям камък и се зазяпа в ромонящата вода, както правел неговият любим герой, когато имал нужда на помисли. Оного намираше много общо между себе си и Анафел, когото вече чувстваше близък като роден брат.
Преди да се съгласи да го вземе на работа, за да угоди на жена си, майстор Манфрид беше поставил условие Оног да му помага една цяла година преди да реши дали става за ковач или не. Това време щеше да изтече след по-малко от два месеца. Макар че работа му харесваше, момчето започваше да разбира, че неговите съселяни никога няма да го приемат за ковач, колкото и изкусен да станеше в занаята. С течение на времето у него се затвърждаваше мрачната увереност, че хората виждат в него единствено орк и това нямаше да се промени.

Той внимателно разтвори книгата. Толкова често се беше връщал на това място, че пръстите му можеха да го намерят сами без дори да гледа. Разказваше се за това как младият Анафел, останал съвсем сам в кулата, се зарекъл да открие своя изчезнал господар. Загледан във водите на езерото под нозете си, младият чирак си повтарял на висок глас първото магическо правило: “действителността се огъва под силата на волята”. После, за да проработи вълшебството, записал желанието си на пергамент, който носил до сърцето си докато то не се изпълнило.
Щом във всяка история имаше поне зрънце истина, значе беше възможно магията да работи точно така, помисли си Оног. Трябваше да вярва. Дори нищо да не излезеше от това, нямаше да навреди да опита. Той извади от джоба си малко парче хартия и въгленче и се приготви да напише най-съкровеното си желание.

Поколеба се. Повече от всичко на света Оног искаше хората да го уважават, но как можеше да постигне това? Осени идеята, че ако бедно селянче като него някак беше способно да направи магия, значи беше напълно възможно и да стане чирак на магьосник. Тогава със сигурност всички щяха да го зачитат! Лицето му светна и Оног каза на глас:
- Действителността се огъва под силата на волята! Действителността се огъва под силата на волята! Действителността се огъва под силата на волята!
Изпълнен с решителност, Оног си представи, че водата в поточето не отразява грозното му оркско лице, а деликатните черти на Анафел, облечен в тъмносиня роба. Задържа образа в ума си и толкова силно го повярва, че ръката му сама записа: “искам да стана чирак на магьосник.”

И все пак, помисли си той, хората можеха да го уважават и все така да се страхуват от него. Тогава Оног се сети за съкровена си детска мечта, затова добави: “искам да имам приятели!”. След известно колебание под това написа също: “искам мама да ме обича” .
Желанията му станаха три – магическото число. Полуоркът сви листчето на четири и грижливо го прибра в малка кесия. Оног я пъхна под ризата си до сърцето си и издиша с облекчение, сякаш цял товар се беше смъкнал от плещите му. Повтори си, че действителността се огъва под силата на волята и се закле, че отсега нататък ще живее, за да осъществи мечтата си.

***

Ден преди изтече годината при ковача веднага след работа Оног се отби в дома на Амелия. Искаше първо с нея да сподели за решението, което бе взел. Беше прекарал последните дни – и нощи – в трескаво премисляне на думите си. Той едва събра куража да застане пред благодетелката си и да обясни, че иска да напусне селото, за да потърси магьосник, който да го вземе за чирак. Амелия търпеливо изслуша речта му без да го прекъсва.
- Ще ми липсваш, Оног – каза му тя. Черните очи на полуорка се разшириха като паници от изненада. – Очакваше да те мъмря ли? Познавам те. Както полъх на вятъра не може да промени хода на грамада, тласната надолу по хълма, така и аз няма какво да направя, за да те възпра. Късно е вече за това. Или ще успееш, или ще се провалиш. Всеки сам е господар на съдбата си, момчето си.

Просълзен, Оног разцелува ръцете на възрастната жена. Неочакваната ѝ подкрепата го развълнува и трогна, но най-трудното все още предстоеше. Трябваше да намери сили да повтори същото и пред майка си. Още същата вечер с наведена глава той ѝ разказа за мечтата си и намерението си да потърси късмета си извън селото. Леония го слушаше с каменно изражение.
- Чавка ли ти е изпила ума! – кресна му тя. – Магьосник ще ми става! Чуваш ли се само?! Затова ли се грижих за теб и те храних петнадесет години?
Оног вътрешно се разтрепери, но въпреки това непокорно скръсти ръце на гърдите си.
- Трябва да заслужа уважението на хората, мамо – каза той съвсем тихо.
- Как? Как си мислиш, че ще стане? Кой магьосник ще вземе… - лицето на Леония пламна и тя не довърши.
- Ще вземе орк за магьосник? Това ли искаше да кажеш? – Мълнии проблеснаха в очите на Оног. – Аз съм ти син, мамо. Имам лице и тяло на орк, ала сърцето ми е човешко като твоето! Най-много на света искам да се гордееш с мен! Дори да загина в опита, готов съм да направя всичко; гори да пребродя, планини да изкача и морета да преплувам, за да не се срамуваш да се наречеш моя майка.
Леония посърна и се срина в стола си. Тя затвори очи и дълго мълча. Оног седна до нея в напрегнато очакване.
- Добре тогава – каза накрая майката. – Щом искаш да се погубиш, прав ти път. Махай се. – Тя отвори очи и добави едва чуто. – Може така е най-добре. Без теб наоколо най-сетне ще стана порядъчна жена и ще се омъжа.

Оног много се натъжи от думите на Леония, но след тях решителността му само още повече нарастна. На следващия ден той отиде в ковачницата за последно, а като прибра у дома, се приготви за път. Сърцето му се свиваше, че тръгва без благословията на майка си и че я оставя съвсем сама, но не се разколеба. Целият му багаж се състоеше от чиста риза, чифт здрави обувки и колкото сушено месо и ябълки можеше да побере в торбичката си. Два дни по-късно той се сбогува с родния си дом, с градината и с майка си. Беше му мъчно да се раздели с тях, но в същото време нямаше търпение за пръв път в живота си да види света извън селото.
Не можеше да тръгне, обаче, без да си е взел довиждане с Амелия и ковача. Двамата го посрещнаха на вратата и го поканиха да влезе.
- Жалко, момче! – каза Манфрид. – От теб щеше да излезе превъзходен ковач. – Оног наведе виновно глава, а великанът добави: - Сила и умение се искат, за да станеш майстор, но ковачът е и търговец. Ти направи каквото можа, младежо. Това е за теб.
Оног колебливо пое дългия ловджийски нож, който Манфрид пъхна в ръцете му.
- За защита е. По пътя се срещат и добри, но и лоши хора, момче. Не го вади от канията, освен ако не се налага – предупреди го строго ковачът.
- А това е от мен – каза Амелия.
Беше проста басмяна кърпичка. Когато развърза възелчето, Оног откри, че тя съдържа три медни монети. На лицето му се изписа смущение.
- За теб са, синко. На чираците не се плаща, но помощниците са друга работа. – Амелия му намигна и му се усмихна мило. – Малко е, но го заработи с честен труд. Пази парите, ще ти потрябват.
Той им благодари хиляди пъти за добрината, а ковачът и жена му му дадоха последни наставления как да стигне до града и къде да търси магьосника.
- На добър час, Оног!
Полуоркът пое дълбоко дъх, махна им за сбогом и пое съвсем сам по широкия път, който трябваше да го отведе до мечтата му.

СЛЕДВА ПРОДЪЛЖЕНИЕ