автор: nikoi

Днес всичко е изгубено и корабът потъва.
Крещи върхът на мачтата и хвърля сянка миша.
А плъховете хапят по канибалски стръвно.
Аз имам сал хартиен, но върху него пиша.

И бурята е в локва, в сълза, в строшена чаша.
Но корабът го има в размери подходящи.
Каквото сме спасили, е чуждо. А пък нашето,
удавено, на дъното отдавна се поклаща.

Любов, усмивка, дума, прегръдка лековита
лежат, от смърт по-тежки, в предателския пясък.
Въже за синя котва морето ни заплита,
но котвата я няма. И дишаме натясно.

Във трюма има течност, почти околоплодна.
Двигателят сърдечен отдавна е отписан.
В очите ни е сухо, в душите е безводно.
И всичко е изгубено във тоя ден без смисъл.

И - плъхове- захапваме по канибалски стръвно.
И никой не напуска. А близо е водата.
И корабът потъва, а този ден е дъно
на някаква пресъхнала сълза по добротата.