Валеше бял,
валеше несериозен
студентски сняг над София.
Във парка,
с коси като снежинки разпилени,
най-русата студентка ме замеряше
със шепи снежен прах.
И ме улучи!
И се подхлъзна младият поет
по синята пързалка на очите й.
Светът се завъртя за миг и
двамата случайно и завинаги
пропаднахме във пряспата от сняг и стихове.
Спря изведнъж безгрижната игра.
Светът утихна.
И като снежинки
във краткия ергенски ден замръзнаха
горещите сълзи на сто студентки,
навярно тайно влюбени във мен.
O, весел ден на бяла слепота
и музика от Менделсон - тържествена!
И в сватбения ми стакан
се плисна шампанско от сълзи на сто момичета.
Изпих си виното докрай - до дъно!
Горчиво беше - още ми горчи...