автор: thebigplucky

Може би тогава съм бил мъничко влюбен във теб. И те исках.
И в онези нощи лунни – по теб съм въздишал.
Била си ми и в сънищата, била си ми и в стиховете -
песен, за любов, на теб бях посветил.
... Така и не ти я изпях, и не ти я изсвирих...

Тези есенни листа – както тогава –
отронват се в безветрието, нелепо красиви умират.
В стъпките ми ли шумолят или в мислите?!
И спомените в мен - защо така томителни напират?! И ме искат!
И докъде ли да ги оставя да ме достигнат -
до болките дълбоко засипани?!.. Или до края, до живото?!
... Или до онази стара песен – за любов?!
Не е ли пагубно това докосване безмилостно?!..

Аз все така си останах мъничко влюбен.
Онова момиче със снежинките в косите -
никога не си отиде, колкото и други след теб да обикнах.
Китарата, прашна, без струни –
премълча толкова слепи години;
онази песен – за любов – умори се, изгуби сили...

Сега просто се опитвам понякога да я изсвиря -
тази стара песен – за любов;
припомням си някогашни настроения и рими.
През сенки на спомен виждам тиха усмивка в две топли очи...
Тази есен, с носталгията си попрекали...
А може би още, още съм влюбен в теб.
Може би още те искам...
Какво пък толкова – кой ли може да ме вини -
една стара песен за любов – докъде ли би могла да достигне...