автор: frezija

Наричат я трева, но всъщност тя е
в зелено избуял гласът на мъртвите.
Аз всеки ден се уча да разбирам
трептящите й разкази, молитвите,
смирението й, когато духне вятърът
и силата, с която се изправя винаги
след като Бог изсипе от каруцата
белязания с болка дъжд за живите.

И няма да се изморя да милвам
най-острото на тънките й връхчета,
да шепна от стеблата й към корена
най-нежните слова родени някога,
отчаяно да й отдавам себе си,
да я покривам с дъх, защото длъжна съм
душата й да пазя от мъглите.
А ако стъпча думите й някога,
то по-добре да замълча завинаги!