автор: iszaard

Животът е смешен, най-вече в нашите опити да се разберем. Тъкмо тогава ставаме царе на приумиците и започваме да плетем мрежите на невъзможното. Най-смешно е, че предназначени уж за другите, те бързо се превръщат в капан за собствените ни мисли и чувства.
Защо не се разбираме? Защото същината на езика не се изчерпва с думите, тъкмо обратното е – тя е отвъд всичко изречено. Именно в тишината е нейната истина. Но тишината съвсем не е нищо. Много има/няма докато се стигне до него, макар че да го наречем „него” си е чист абсурд.
Аз съм повече като животните. И тъкмо така се разбирам с тях. Гледам ги, следя движенията им, помирисвам намеренията им, сливам се с тях. Едва отпосле се интересувам от звуците, които издават. Последните също са многозначителни.
Всъщност ние си мислим, че само хората имат език. Дали е точно така е под въпрос, поне за мен. Защото в известен смисъл и дърветата има език, морето също. Всяко нещо говори, но не като нас, и което е по-важно – много добре се разбира и със себе си и с всичко останало.
Езикът, словото е нещо магнетично, обаче и всичко останало е. Понеже езикът е многосмислен и многообразен, той намира отражение във всеки от нас единствено чрез собственото му ниво на възприятие, включващо очаквания, нагласи, страхове, приумици. Ако разчитаме на него, съвсем се объркваме. И в това няма нищо толкова странно.
Винаги говорейки на другите говорим на себе си. Винаги искайки нещо от другите, от себе си го изискваме, дори без да осъзнаваме това. Мечтаейки, обвинявайки, плачейки, смеейки се на всичко, за което можем да се сетим, ние в себе си гледаме и себе си искаме да облагодетелстваме с още нещо от онова, което ни обкръжава. А може да е съвсем различно.
Веднъж любимото ми дърво беше започнало да изсъхва. Усетих, че е така когато обгърнах с ръце стъблото му, покрито с множество удебелени късчета кора, разположени една до друга в такава шарка, която напомня шарката на змиите. Обичам да прокарвам пръст между тези късчета, пълни със сок, и да вдишвам лекия им аромат, почти недоловим за сетивата.
Онзи ден нещо ме накара да се отблъсна от моето дърво и да го погледна отстрани. Тогава видях, че изсъхва. Три-четвърти от короната бе останала без листа, клоните бяха сиво-черни, сбръчкани.
Домъчня ми за това дърво. Но не се почувствах безпомощна, както съм се чувствала хиляди пъти минавайки покрай някоя възрастна просеща жена или покрай надвесили се над уличен казан за смет клошари, или когато малко момиче с тъжни очи е заставало до мен в някоя кръчма с цвете в ръка и без да каже дори една дума е изтръгвало сърцето ми.
Не, дърветата не са хора и няма да ме посрещнат с поредната приумица, нито ще хвърлят мрежата си, за да ме уловят. Затова не е трудно се да спре изсъхването им. Те усещат обичта с всяка своя частица, сливат се с желанието да живеят и след няколко дни вече са „забравили” за смъртта. За тях тя не съществува.