Нещо ми замириса. Обаче не беше люляк. На женски подмишници ми замириса – пот плюс недотам скъп парфюм. Сега на това същото у нас му казват поезия, която между другото се движила по вертикалата, т.е. към Духа, за разлика от безличната проза, която само трупала, трупала... Хм. Освен да изпадна в потрес от такова дълбокомислие, друго не успях.
Понеже вероятно, ще отбележат някои, нямам сетива за такова едно изкуство. И така да е. Да, ама изкуството е за всички, ако го има някъде – и най-простия ще докосне в сърцето. Ще се умили то, ще си каже: „Брей какъв поет само, как чудно рисува живота, какви само работи приказва, чак сърцето ме заболя, заплаках...”
Обаче нищо подобно не ми се случи на мен. Само женска пот, премесена с парфюм и други някакви мазила, усетих. Че и мъжка, такава една уголемяла, чакаща да бъде потупана по силното рамо.
Изобщо такива ми ти работи в нашенския литературен, пардон, поетичен свят. Чете се поезия, обаче добре че има музика за фон, иначе лошо би станало. То пак става лошо, ама кой да си признае! Чете се поезия „красива”, посветена на тоз, на оня, все на велики поети посветена. Нещо като: Аз на тебе, ти на мене, а пък всички нали сме дружинка... Поети големи сме, да ама защото сами си вярваме. Те другите и без това нищо не разбират. Простаци някакви, тълпа!
Брей, докъде я докарахме! Поетите сами себе си да хвалят, че други по-добри с техните имена не може и да има. Пази Боже да станеш за смях четейки „посветен” стих на два пъти, т.е. два различни стиха, защото първия път си се объркал нещо. Пази Боже също пак за смях да станеш и ти, и другите „велики” поети около теб, когато се надпреварвате да се самохвалствате взаимно, без капка срам и съзнание за това, че някой, видите ли може и да не ви харесва. И то не, защото е злобен, некадърен или прочие там оправдания, ваши обаче, а защото просто не пишете добре. И което е по-важно, не пишете от сърце. А без сърце няма и никога няма да има истинска поезия, пък ако ще и на кръст да я напишете – хем по вертикалата, хем по хоризонталата...